В българските медии една супер важна новина от САЩ мина почти незабелязано, поне за мен. По примера на България САЩ си избраха новия говорител (председател) на Конгреса с голям зор. Гласуваха 15 пъти в пет последователни дни. Изборът беше с 216 на 212 гласа, а републиканецът Кевин Маккарти е човек на Тръмп. Веднага след избирането си той заяви, че най-важна цел за САЩ оттук нататък е "да спечели икономическото съперничество с ККП".
Подробности в линка: https://www.theepochtimes.com/kevin-mccarthy-credits-trump-for-his-house-speaker-win_4969608.html

В тази връзка долният анализ звучи още по-интересно.

Джоузеф Микалеф

Войната в Украйна има всеобхватни последици. Тя причини ужасно страдание в Украйна, съчетано с огромни разрушения. Инфлацията е висока в цял свят и застраши доставките на руски газ за Европа.

Също толкова дълбоки са и геополитическите последствия. То показа фундаментални слабости във военната сила на Русия, доведе до засилване на съюза Москва – Пекин и увеличи влиянието на ККП в Евразия, особено в Централна и Югозападна Азия.

Последиците от увеличеното влияние на ККП в Евразия ще бъде огромен товар за САЩ дълго време след края на войната в Украйна. В крайна сметка, САЩ ще трябва да реабилитират Русия и да я включат в по-широка коалиция, за да бъде удържан Китай. Геополитически това изглежда смислено. На практика ще бъде трудно.

Преди повече от век британският учен и политик Харълд Макиндър в своя труд „Географски пътеводител за историята“, че който контролира Евразия (той я нарича „Световният остров“), ще стане първа световна сила. Според Макиндър би била почти неуязвима за морската мощ на Великобритания, както и за бързо набиращата сила флота на САЩ.

Светът оттогава се е променил значително. Но възгледите на Макиндър продължават да са актуални. Още от Първата световна война основната цел на американската външна политика в региона е да предотвратят появата на подобна евразийска сила. През Втората световна война САЩ успяват да сломят амбициите за глобално господство първо на Германия, а после и на СССР. Всъщност именно към подобно господство в Евразия се стреми в момента и Китай.

Съперничеството между Китай и Русия до този момент винаги е помагало на плановете на САЩ. Но след началото на унищожителната война в Украйна влиянието на Русия върху бившите съветски републики в Централна и Югозападна Азия е намаляло драстично, от което големият печеливш е Китай. САЩ едва ли биха имали желание да се ангажират със собствени ресурси в този регион, особено след двадесет години в Афганистан, завършили с катастрофално отстъпление. Това би срещнало много малко политическо и обществено одобрение.

ЕС би могъл да се ангажира с тази част на света, но достъпът до него се контролира от Русия, така че влошените отношения между Русия и Западна Европа пречат на осъществяването и на този план. Корупцията на режимите в тази част на света е проблем за Брюксел, но не и за Москва. Така че Европа не може да предложи регионалната стабилност, каквато предлага Русия.

От друга страна, китайският режим няма проблем да „хване елита“, както евфемистично се нарича затварянето на очите за регионалната корупция. Така Китай разширява икономическите си връзки и съответно своето политическо и дипломатическо влияние.

Ако връзките на Централна Евразия с Русия отслабнат, посоките са две – Европа или Китай. Засега ситуацията клони към Китай, макар Москва да се опитва да забави процеса.

Други възможни противници на китайското влияние върху Евразия са Турция, Индия и Иран. Турция и Иран имат исторически, езикови и културни връзки в региона, освен това предлагат алтернативни на Русия транспортни коридори. Но те не могат да окажат реална конкуренция на Китай. Още повече, че върху Иран също има икономически санкции. Освен това, Анкара има свои интереси в Евразия, които не съответстват на дневния ред на Брюксел. 

Индия е географски откъсната от останалата част на Евразия чрез Хималаите и Хиндукуш. Макар Делхи да е готов пазар за подземните богатства на региона, достъпът е ограничен заради липсата на адекватна транспортна инфраструктура. Исторически входът към Индия откъм Централна и Югозападна Азия е през териториите, където днес се намират Пакистан и Афганистан, с които индийското правителство не е в особено добри отношения. Индия е източник на капитал, технологии и стоки за Централна и Югозападна Азия, но Китай се старае да ограничава това партньорство.

Накрая, нито Турция, нито Иран, нито Индия могат да предоставят гаранции за сигурността в региона. Това могат да направят само Русия и в крайна сметка Китай.

Русия е логичният избор за ограничаване влиянието на Китай в Централна и Югозападна Азия. Исторически тя е играла тази роля, има дългогодишно установени връзки и в момента гарантира стабилността в региона. Освен това влиянието на Русия и Китай са реципрочни. Ако нарасне това на Пекин, то ще бъде за сметка на Москва.

За целта Москва трябва да се дистанцира от Пекин и да се приближи до ЕС. Това е възможно, но предвид продължаващата в Украйна война – наистина трудно. Военните действия в Украйна увеличават зависимостта на Русия от Китай и я поставят в пряк конфликт с НАТО.

Русия губи войната в Украйна на три фронта. Първо, тя не постигна целта си да завладее бързо Киев и да смени властта в Украйна. Руските и украинските войски продължават да водят ожесточени боеве на анексираните от Русия територии.

Второ, украинският президент успя да спечели информационната война и подкрепата на западните правителства. Идеята на Русия за „денацификация“ на Украйна не звучи особено достоверно почти в никоя част на света.

Трето, оказа, че в руската армия има доста проблеми. Липсва адекватно снабдяване на войниците с храна и облекло, както и правилна координация между отделните военни части. Разбира се, тя си остава смъртоносна сила, както показва и степента на разрушенията в Украйна. Но на цената на големи икономически и човешки жертви.

И най-важното: Русия не успя да спре помощта за Украйна от страна на САЩ и НАТО. Макар да спря доставките на газ за Европа, макар да блокира временно зърнения експорт на Украйна и да плаши света с ядрени оръжия, Москва не постигна целите си САЩ да спре да изпраща оръжие за Украйна. Доставките дори се увеличиха.

Разбира се, Москва може да използва Венецуела, Куба, Сърбия или Иран като проксита, за да създаде напрежение за САЩ и ЕС. Конфликт в Молдова и балтийските държави, макар и малко вероятен, не е напълно изключен. Възможно Русия да се опита да създаде нестабилност и на Балканите. Но политическото и военно съперничество с НАТО не работи в нейна полза.

Администрацията на Байдън предполага, че „проблемът е Путин“ и призовава за смяна на режима в Москва. Макар че Владимир Путин без съмнение е архитектът на войната в Украйна, смяната му с друг лидер няма да промени траекторията на Русия. Проблемът не е Путин, а руската доктрина за национална сигурност, която изключва сегашната ситуация на НАТО в Европа.

Исторически Русия винаги е измервала своята национална сигурност със способността си да владее периферията около границите си… Колкото по-навътре в периферията навлиза, толкова по-сигурна се чувства… Това важи и за царска Русия, и за СССР, и за Русия след комунизма. Проблемът с тази доктрина е, че тя е нереципрочна. Колкото по-сигурна се чувства Русия, толкова по-несигурни се чувстват нейните съседи… И обратно.  

НАТО се зае да помогне на съседите на Русия да преодолеят тази несигурност. И така изпадна в положението Русия да се почувства несигурна заради експанзията му в Източна Европа. Кремъл ще трябва да преговаря с НАТО, за да постигнат двете страни компромис по отношение на сигурността. Със сегашната власт в Кремъл обаче това изглежда трудно постижимо…

Но в крайна сметка, Москва остава единствена алтернатива като съюзник срещу влиянието на Китай и амбициите му да владее Евразия. Изглежда абсурдно, но дали не е така и през 1944 г. с Германия? През 1955 г. Западна Германия е най-важният партньор на САЩ в Европа. Вашингтон в момента е съюзник и с Ханой, където все още управлява местната комунистическа партия.