Публикувам тази статия по повод деня за размисъл преди изборите утре. Защото, в крайна сметка, земята е кръгла. И в един момент Изтокът и Западът се сливат... Като Ин и Ян... 

Има един популярен сериал, „Странната двойка“, заснет по пиесата на Нийл Саймън. В него спортният журналист Оскар Медисън (Джак Клъгман), който пуши като комин, играе покер и не му пука за нищо, получава за съквартирант невротичния и вечно контролиращ фотограф Фелиск Ангър (Тони Рандел), който се отвращава от пушенето. Това е класическо несъответствие, което носеше много смях.

На мен ми се случи много подобна история. Представете си мъж на 75, който от шест години живее сам, но сега трябва да настани в дома си своята внучка, така че тя да може да посещава частно католическо училище на близо 500 километра от дома си. Той е писател на свободна практика, който прекарва дните си в приятна самота, а тя... тя просто е на 17.

Ето така се разви моят живот в последните седем месеца. Като цяло тя е добро дете и ние се разбираме доста добре, но понякога, когато покани у дома си приятели, аз се чувствам като антрополог, попаднал сред странно племе на странен остров. Местните говорят моя език – през повечето време – но техните интереси и обичаи са като от далечна планета.

Ето трите извода от моята среща с Джен Зи, които могат да са полезни за читателите и за нашата страна.

За мен смисълът на живота е да чета, да пиша, да се срещам с приятели, с порасналите си деца и с внуците си. Основните забавления на моята внучка са да слуша музика с часове, да танцува, да реже и яде ананаси и да прекарва повечето от времето си с приятели, особено с един млад господин.

Но ние имаме една обща цел: дипломата от колежа. Тя е тук затова и това е, което искаме да постигнем. Аз играя ролята на мажоретка, понякога и на треньор, а тя е играчът в мача. Преследването на този свещен граал ни прави отбор.

През юли 1776 г. Основателите на Америка завършват Декларацията за независимостта с думите: „в подкрепа на тази Декларация... ние взаимно обричаме един на друг своите животи, своите съдби и своята сещена Чест.“ Тези мъже са споделяли възгледа за „живот, Свобода и стремеж към Щастие“. През тази година, четвърт хилядолетие по-късно, ние може да опитаме да подновим обета към тази споделена цел, като по този начин намалим разделенията и разликите помежду си.

В писмо от 1878 г. Томас Джеферсън пише на Джеймс Медисън, споменавайки Джон Адамс: „Той е безкористен, точно като онзи, който го е създал...“

Да бъдеш определен като безкористен в ерата на Основателите е голям комплимент. Това означавало, че си готов да пренебрегнеш всички мисли за личен интерес и да преследваш една цел, без да мислиш за себе си или дори за успех.

Един дядо или баба може да вкара нотка на безкористност и обективност в дадена ситуация доста по-успешно от един родител. Първо, ние всички вече сме отгледали децата си от бебета до възрастни, и второ, е по-малко вероятно да сме емоционално натоварени, отколкото е един родител с живота на детето си.

Признавам, че способността ми да възприема обективен поглед дойде с течение на времето. През първите няколко месеца на съвместното ни съжителство страдах от чести пристъпи на GDS (Синдром на отчуждение от внучката, Granddaughter Derangement Syndrome). Гледах я и си мислех как си губи времето, че трябва да мисли повече за бъдещето, че трябва да се научи да взема решения и т.н. Прекарвах часове с тези безплодни очаквания и все още мога да изпадна в GDS модус за по-малко от секунда.

Но се научих също да имам много по-обективно отношение към благополучието ѝ. Загърбвам собственото си мнение и се съсредоточавам върху дипломата, от чието получаване ни делят само два месеца. Да кръжа над нея като „дядо хеликоптер“ е нездравословно и за двама ни. Вместо това от време на време давам предложения, като ѝ оставям свободата да ги приеме или отхвърли.

Ако повече политици – и всички ние, разбира се – практикуваме обективност и поставяме доброто на страната на преден план, вместо своя личен интерес или дневния ред на своята партия, бихме видели сериозно подобрение в живота си и в живота на своята нация.

Имаме си дневен режим, макар и той понякога да се променя заради училищни събития. В петък, събота и неделя тя е свободна да излиза с приятели. От понеделник до четвъртък прекарва свободното си време у дома, за да учи и да работи по училищни проекти, докато слуша своята любима музика. В тези дни двамата прекраваме заедно 15 минути, за да почистим апартамента. Тя готви за вечеря във вторник и четвъртък, а аз – в понеделник и сряда. Когато излиза с приятели, трябва да ми казва къде отива и да се прибере в часа, който сме уговорили. Тя винаги спазва това условие.

В своя реч от 1902 г. президентът Теодор Рузвелт казва: „Първата отличителна черта на тази наша република е, че човекът трябва да е способен и да желае да даде своя дан – той не трябва просто да преминава през нея...“ Неговите думи са били истина тогава. Те са истина и сега.  

В края на лятото моята внучка ще стане на 18 и законово ще бъде възрастна. Тази цел може да бъде постигната от всеки глупак. Това, което искаме, са пораснали млади мъже и жени, които разбират какво значи отговорност и умеят да я носят, и така допринасят своя дял за обществото. Това желая аз за моята внучка. И затова живеем заедно по общите ни правила у дома.

Внучката ми е на прага на това, което аз се надявам да бъде светло бъдеще. Аз съм по-близо до гроба. Ако „отговорностите започват с мечтите“, както пише Йейтс, тогава да научим младите да поемат отговорност за живота си е това, което ще запази жива американската мечта. А ако на мъртвите е дадено да имат своите мечти, моят последен сън ще бъде по-сладък, ако знам, че Републиката продължава да живее.

Коментар на Джеф Миник, публикуван от "The Epoch Times".