Люба отвори очи. Главата й тежеше, сякаш беше пила няколко дни по няколко бири, няколко водки и няколко други чаши с някаква друга течност. Лежеше насред някаква непозната разхвърляна стая. Сякаш някой е хукнал да се спасява панически от някакво бедствие, но без особен успех да събере багаж: навсякъде се търкаляха безразборно нахвърляни купчини с дрехи, чорапи, бельо. Чорапи... Люба посегна към един с благоговение и изпъшка. Тялото й беше цялото вдървено. А босите крака я боляха зверски. Само да успееше да се добере до два чорапа, без значение от един чифт или не!
Усети две мъжки ръце върху босите си ходила. Бяха топли и нежни. Познати. Масажираха я.
-         Не ме докосвай – изръмжа. – Боли!
-         Не може ли поне в такъв момент да ми кажеш нещо мило? Нещо като: “О, ти си жив!” или “Мартин, радвам се да те видя.”
Беше безумно щастлива да го види. Само да можеше. Очите й лепнеха, сякаш някой ги беше минал с четка, напоена с С200.
-         Ммммм – измрънка щастливо, след като пишнешком намери врата му и завря носа си там.
-         Мрунцел – гунцел – отговори й той с влажна целувка.
Никой от двамата не знаеше какво се е случило. Легнаха си, както всяка вечер – на техния си матрак, сред техните си четири стени в полите на Витоша. Не беше върхът на лукса, но си беше у тях.
А после... Мътната пелена падна, след като в небето се появиха десетина светещи точки. От мъглата се чуваха странни гласове, които по-скоро вибрираха, отколкото да издават отделни звуци. Колко ли продължи това? Някакви енергийни вълни прииждаха, отиваха си, идваха други. Мятаха се като в сиво развълнувано море. Измеренията сякаш спряха да съществуват. И шумовете. И телата им ги нямаше...
Люба се надигна с мъка и нежелание. Ръцете й вече я слушаха достатъчно, че да събере два чорапа от един чифт и да ги обуе на краката си. Огледа се наоколо: от прозорците на стаята се виждаха много и доста неподдържани сгради – всичките изглеждаха пусти, а през прозорците на някои се подаваха клони на дървета. Тя залепи носи на прозореца и втренчи късогледите си очи.
-         Мартин! Виж това – дървета в къщите!
-         И тук има – отвърна й той от коридора и тя послушно зашляпа натам.  Цареше същата паническа разхвърляност. А сред нея, освен обувки и дрехи, лежаха и три фиданки. Лежаха си с корените, със зелените листенца. Май че бяха акации.
-         Много са сладки, помилва ги Мартин. Той имаше слабост към акациите. После отиде да донесе една кофа с вода, за да ги сложат вътре.
-         Тук ли да ги оставим? – зачуди се Люба. Тя чувстваше огромна празнота и самота и мисълта, че ще оставят горките фиданки в този съвършено изоставен апартамент я натъжи още повече.
-         Ако искаш, ще ги вземем, но все пак първо трябва да разберем къде сме. После може да се върнем.
-         Не искам да се връщам тук, категорично отвърна тя.
Имаше нещо лошо в тази къща. И тези акации... Тя усещаше, че болката им по някакъв начин е свързана с този дом и че за тях ще е по-добре да не са там. Изсипа повечето вода от кофата и затърси вестник, който да държи влага... Намери го в ръцете на Мартин, който по навик уютно се беше разположил да чете на тоалетната чиния. Малките ритуали имат значение, особено когато всичко наоколо се разпада.
“Виж, в Турция сме, подаде й той едно парче.
-         Разбира се. Аладин с летящото килимче ни е  хвърлил тук. Да видим къде точно – Люба грабна кофата и се упъти към вратата.
-         Гладен съм, запротестира Мартин и изчезна в посока кухня.
Тя въздъхна и реши да проучи стълбището. Няколко врати бяха отворени и по праговете им лежаха фиданки. По 2, по 3, а на едно място имаше и сноп от по десетина. Бяха най-различни видове – бук, ясен, бреза, малки яки дъбчета и стройни тополки. От един апартамент се чуваше детски плач. Люба настръхна и понечи да бутне вратата, но в следващия момент чу женски глас да пее успокоителна песничка и облекчено продължи просто да пъха дървета в кофата. Беше събрала вече всичките, когато се появи Мартин, блажено дъвчейки парче салам и половин сусамов геврек.
-         О! Какво ще правим с толкова дървета?
-         Не мога да ги оставя просто така да си лежат и да изсъхват.
-         Добре, може да ги посадим някъде, макар че доста работа ще е. Трябва също да намерим лопатче.
Излязоха. Навсякъде се простираха равно високи зелени хълмове, с пустеещи къщи, от които тук-таме се подаваха зелени клони. Той я хвана за ръка. Вървяха по улица след улица и се натъкваха на все същата картинка: изоставени къщи, на места вместо покриви – корони от клони без листа. Все пак беше декември. Но, за щастие, един от тези хубави късноесенни дни с ясно бледосиньо небе и милващо лицата слънце. След няколко пресечки попаднаха и на малко ресторантче. Миришеше на току-що приготвена храна. Спогледаха се щастливо и се шмугнаха вътре. Нямаше жива душа.
Дървените маси, малки прозорчета с цветя бяха като изрязани от учебниците й по френски. Липсваше само Рене или който и да е гостилничар. Хер Флик определено не липсваше, макар че щеше да пасва.
Нямаше Мими, нито Ивет. Но имаше кухня, а в нея – казан с разкошна, топла супа от леща! Супата окончателно ги убеди къде бяха. Миришеше на шафран и лимон, а зрънцата леща просто се топяха в устата. Доволно примижаващ, Мартин нагъваше втора чиния.
В този момент отнякъде се появи... Ама това беше наистина невероятно! Град с население от двуцифрено число милиони и точно в тази малка мизерна кръчма... Не че имаше останали много кръчми най-вероятно де.
-         Мерхаба, аркадашлар, каза Дейвид с щастливо изражение и широка усмивка.
Люба вече нямаше сили да се учудва. В крайна сметка, Дейвид, техният еврейски приятел от САЩ живееше в Истанбул. Да, беше наистина странно да е първият човек, който ще видят там, но...
-         Мерхаба, Давидоулу, насълсънъз? – отговори Мартин между две сръбки супа. После стана да го потупа по мъжки.
-         Ийиим. Вие как сте? Как решихте да ми дойдете на гости?
-         Ами така, да не си самотен за Коледа, стана и Люба да го прегърне.
-         Добре сте направили. Изведнъж се оказах наистина самотен. В този град не е останала жива душа. Вървях два километра и няма бе. Никой. И както няма – попадам на кръчма с хубава миризма и хубави хора. Дали ще се намери нещо за пиене?
Дейвид изчезна към кухнята.
-         Тези евреи – след Холокоста явно нищо не ги учудва, поклати глава Мартин.
Дейвид се завърна с чиния димяща леща и бутилка йени ракъ.
-         Нямах ръка за чаши, каза. Ама може и да пием от бутилката.
-         Не е ли раничко за пиене? – Люба още не знаеше къде се намира, нещата бяха тотално извън контрол, затова не смяташе за редно да губи контрол и над ума си.
-         Човек след преживения шок има нужда от нещо силно, за да се съвземе – защити мъжката гледна точка Мартин. – Наздраве.
И сръбна стабилно. После бутилката премина в Дейвид, след чийто гълток бутилката изглеждаше доста поолекнала.
-         Сигурно ще има и чай – досети се Люба. Един силен турски чай в момента щеше да й дойде съвсем тамън.
Кухнята блестеше от чистота и ред. Казанът с димящата супа ухаеше супер приятно, имаше и салата от цветно зеле с лимон и магданоз. Тия двамата пиячи имат нужда от мезе, помисли си Люба и насипа три солидни порции. Чай обаче нямаше. За щастие имаше кисело мляко и течаща вода. Люба взе една кана и забърка айрян.
Хапваха салата, сръбваха айрян и мълчаха. Всеки мислеше някаква собствена теория за случилото се, но то беше прекалено неясно и липсваха много елементи. Момчетата усилено запълваха липсите с ракия.
Тогава в кръчмата влезе Левент – бившият съквартирант на Дейвид, художникът, който правеше интересни фигурки с изхвърлени от морето материали – с приятелката си хипарка, която Люба и Мартин вече познаваха. Двамата много оживено коментираха нещо на турски. Мартин нададе ухо.
-         Казват, че някакви хора били изчезнали – обясни той.
-         Lots of people, bad people – обясни Левент. Той държеше в ръката си причудливо клонче с форма на куче и седло от плат, завързано на гърба му. На дървената главичка се поклащеше жълъдова шапчица. То сочеше към Любината кофа.
-        What is with them?
-         They are not bad any more. Don’t you see?
-         Нищо не разбирам, промърмори Мартин.
Люба го погледна удивено. “Наистина ли не разбираш?”, казваха очите й, но устните й благоразумно премълчаха. Вместо това се обърна към Дейвид и го помоли да включи телевизора. Ресторантът се изпълни с медитативна музика и природни картини. По-нататък даваха филм на Чарли Чаплин, а на следващия канал Айнщайн отговаряше на зрителски въпроси.
-        Какво ще стане с нашия свят сега? – попита едно 20-годишно момче.
-        Нямам идея, сами ще решите, отговори Айнщайн. – Надявам се да е нещо смислено.
-        А вие ще помагате ли? – Люба чу как мисълта й прогърмя в ефир.  
-        Разбира се, нали затова сега съм тук – усмихна й се Айнщайн от екрана и тя се почувства безкрайно сигурна.
-        Люба, ти да не виждаш нещо на този празен син екран, попита я Мартин.
-        Оставил си я без надзор и момичето си е намерило халюциногени, направи опит да се пошегува Дейвид.
-        Няма смисъл всички да ме виждат, успокои я Айнщайн. Всъщност, моето истинско име е Айншвайн. Може да ми викаш Швайни.
Люба се закикоти от сърце и съвсем притесни Мартин.
-        Люба, виждаш ли нещо?
-        Само теб, скъпи, радост на живота ми.
-        Толкова ли съм смешен?
-         Просто съм щастлива да те видя – видя, че Айнщайн й кима одобрително. Левент и хипарката я гледаха широко ухилени.
-         Маy we take some trees? – попита той.
-         Pick up anyone you like.
Левент погледи дърветата с чувствителните си пръсти и избра няколко от тях. Приятелката му свали шала от врата си, намокри го в кухнята и нежно го уви около корените им.
-         Хайде да си ходим – стана Люба.  
-         Но още не сме си изпили айряна – възпротиви се Дейвид.
-         Ти оставаш. С тях – Люба посочи Левент и девойката – си в добри ръце. – Но ние – кимна към Мартин – трябва да побързаме.
-         Не искам да бързам.
-         И аз. Но трябва.
-         Къде?
-         Връщаме се в България.
-         Как?
-         С влак, разбира се.
-         Но дали ще има?
-         Да, само след час тръгва един. Затова не е лошо да побързаме, ако искаме да го хванем. Не е ясно кога има следващ – Айнщайн пак кимна одобрително, вдигна палец и изчезна. Вместо това на екрана се показа Махатма Ганди в бяла роба и лудешки танц с непозната бяла жена.
Мартин въздъхна и тръгна. И Люба въздъхна. Искаше й се нещата да са по-прости. Но не бяха. Или пък и да бяха, тя още не ги знаеше, а от видяното в главата й беше каша.
-         Много е свежо, каза Мартин – мирише на озон.
Люба изпробва носа си – наистина беше страхотно. Вървяха бавно покрай морето под клоните на дърветата, а птиците си съдираха гърлата в чест на напичащото зимно слънце. Люба усети как дърветата в кофата се ободриха – вече не бяха толкова изплашени.
-         Люба, защо се оплакваш, че Истанбул не е зелен? Виж колко дървета има в него.
-         Оплаквам ли се?
-         Когато за пръв път бяхме тук, много се оплакваше.
-         Не и сега.
-         Да, вярно, сега въобще не се оплакваш, макар че стават странни неща. Добре ли си?
-         Много.
-         Аха. И защо?
-         Ще видиш.
-         Предпочитам да ми кажеш.
-         Няма да ми повярваш...
-         И защо не?
На гарата ги чакаше изненада – красив ретровлак, изпаднал сякаш от картинка на “Ориент експрес”. Но гарата беше доста пуста, имаше само няколко продавачи на симид и един отворен скромен ресторант. Люба тръгна към вагоните.
-         Ще купя билети, каза Мартин.
-         Няма нужда, днес пътуваме без билети – коледна промоция.
-         Кондукторът знае ли?
-         Питай го, щом не ми вярваш.
Купето беше в стар, излъскан плюш – попрашасал, но със следи от отминал разкош. На прозорците имаше саксия с цъфнало яркочервено мушкато. Люба го помириса и на лицето й разцъфна блажена физиономия.
-         Имаме малко време, каза тя. Ще купя гевреци.
-         Аха, те са с пари все още, за разлика от пътуванията.
Тя му се изплези. След малко се върна с шест геврека. А след още малко влакът изсвири и тръгна. В купето им не дойде никой, не видяха и друг да се качва освен тях.
-         Говорих с кондуктора, каза Мартин, много мил човек. Казах му, че сме без билети, а той само каза тамам. После го попитах пътува ли друг човек във влака, но той вдигна рамене.
-         Влакът е пълен, каза Люба, с изселници от България, които отиват да видят родните си места. Една голяма група се качи заедно с мен.
-         Но аз никого не видях.
-         Не искаха да те смущават.
-         Аха.
-         Чакай да се приберем, каза Люба и заспа.
Когато се събуди, Мартин го нямаше. Отишъл е във вагон ресторанта, пмисли си тя и реши да се поразтъпче.
Вагонът беше пълен с хора на всякаква възраст – старци, семейства с тийнейджъри, семейства с малки деца... Чуваше се и гукане на бебета. Всички бяха много спокойни и уверено усмихнати. Някои държаха в ръцете си саксии с цветя, а при други се виждаха цели кофи, пълни с фиданки. Когато я видеха да минава и да им се усмихва, кимваха дружелюбно с глава. Нямаше вагон ресторант. Намери Мартин в едно по-празно купе да си хортува с побелял дядо. Освен дядо в купето имаше и баба, но тя седеше до прозореца, слушаше и мило се усмихваше, без да се намесва.
-         Ийи гюнлер, поздрави Люба. – Може ли да вляза?
-         Може, дъще, влизай, отвърна й бабата.
-         Саоул – кимна Люба на дядото.
-         Как те викат, дъще? – попита я той.
-         Люба.
-         Като любовта, нали? Красива си ти като нея.
-         Така е, намеси се и Мартин.
-         Аз съм Сабахтин, а това е жена ми – Гюлбахар. Решихме на стари години да се върнем по родните места – където сме се родили, там да умрем.
-         Да ви даде Бог още дълги години до този час, каза Люба. Откъде сте родом?
-         От Крумовград, отвърна бабата. Оставихме си къщата преди 23 години, оттогава не сме се връщали, не знаем стои ли още... Преди имахме съседи, прибираха се понякога, а сега... отдавна нищо не сме чували.
-         Красива природа има там – каза Люба. – Но хора почти нямаше. Само изоставени къщи. Някои много хубави и големи.
-         Може и нашата да сте видели, Дано Аллах даде да я видим и ние скоро.
-         Дано.
-         А вие в Крумовград на гости ли бяхте? – бабата се радваше, че има жена, с която да си побъбри.
Мартин и Люба се спогледаха.
-         Заради една канадска мина. Искаха да копаят злато там.
Сега беше ред на двамата старци да разменят тревожни погледи.
-         Но сега няма опасност, успокои ги Люба. Ще се радвате на красивата зелена планина и на чистата си вода. Може даже Арда чиста да видите след някоя година.
-         Ах, дано – въздъхна Гюлбахар. – Странни неща стават. Събудихме се тази нощ и... едно такова пусто и страшно. Излязохме на улицата – навсякъде пълно с фиданки, някои и по улицата лежаха. А хората ги няма. Аллах ни каза да вземем фиданките и да дойдем на гарата. Така и направихме. Гледам, и вие носите.
-         И ние така ги намерихме, на стълбището в една кооперация.
-         Дано е за добро.
-         Ако хората сме добри – за добро ще е.
-         Дано, дъще, дано.
-         Дядо Сабахтин тъкмо ми разказваше за кошерите, които си е гледал в дворчето, намеси се Мартин. И че сега пак ще гледа.
-         Това е много хубаво, оживи се Люба. Знам, че учат на търпение и мъдрост. Дядо също е гледал пчели и много ги е обичал.
Тя въздъхна. Толкова малко знаеше за дядо си. А майка й – къде ли беше сега?
Поседяха и побъбриха още малко – двамата старци искаха да знаят какво се е случвало в България в последните години, разказваха спомените си и колко им е липсвала родината... Времето мина неусетно и ето че двамата старци трябваше да слизат.
Фиданките в кофата на Люба се разшумяха нетърпеливо.
-         Май и те искат да слязат, каза Мартин.
-         Казват, че тук е домът им. Ще ни ги дадеш ли, дъще? – попита баба Гюлбахар. Люба кимна. Погали ги, сбогува се с тях. Дядо Сабахтин посегна към снопа.
-         Тук едно фиданче се е одрямало, нека остане, помоли Люба.
Старците усмихнати й го оставиха. Взеха препълнените кофи, слязоха от влака, помахаха им, а после тръгнаха към родния си град, заедно с още много от преселниците. Колко радостни викове се чуха, колко прегръдки се размениха на тази гара – съседи, загубили си дирите от десетилетия се намираха отново, запознаваха децата си... Люба усети очите и бузите си мокри.
-         Дано е за добро, помисли и тя като баба Гюлбахар. Нямаше търпение да стигнат в София, а после и до вкъщи. Какво ли ставаше там?
Скоро влакът спря на гарата в Пловдив. Пероните бяха шумни и пълни с хора, също от Стара Загора и Варна. Те също носеха в ръцете си много фиданки. Малкото със свободни ръце носеха в тях плакати с нарисувани на тях дървета. На лицата им грееха усмивки.
-         Цялата Морска е пълна с нови дървета, въодушевено обясняваше младеж с моряшка фланелка на момиче с плакат “Стара Загора иска да диша – пазете Бедечка!” – Някои са огромни стари дъбове, поникнали директно от новопостроените сгради. Изникнали са ей така, за една нощ. Съборили са покривите! А бандитите – все едно някой ги е отвлякъл! Ама много професионално – без да остави и следа! Все едно никога не ги е имало!
-         И при нас в парка всичко изсечено отново си е там – усмихна се момичето. А дръвчетата, дето си лежаха по земята решихме да ги занесем в София – все ще потрябват в този голям град с толкова много хора и улици!
-         Ние също носим много! Макар че кой знае, може би и те си имат!
-         Може, но едва ли ще им дойдат в повече... Приятно ми е, аз съм Цвети – подаде ръка момичето.
-         Александър, стисна ръката й момчето и по лицето му се разля безкрайна топлина...
На Люба пак й се доплака, като гледаше усмивките им. Но се постара Мартин да не я види.
-         Здравей, Люба – чу тя познат женски глас зад гърба си. Калина се усмихваше уверена и щастлива. Младата архитектка, посветила се на борбата за опазването на Морската градина във Варна, определено можеше да празнува пълна и окончателна победа.
-         Здравей, Калина. Успяхме! Не вярвах, че ще се получи!
-         Е, как! Доброто винаги побеждава!
-         Прекалено дълго съм живяла с убеждението, че щастливият край е глупава и комерсиална илюзия.
-         Това не е край, Люба. Всичко едва сега започва. Сега най-после можем да осъществим идеите си – да поправим допуснатите грешки и да тръгнем по нов път.
-         Дааа. Права си. Дано си права! Алея Първа сигурно е обрасла цялата!
-         Оооо! И питаш! Целият скат е нароен от дървета – едни големи и красиви гиганти! В цялата Морска дървета никнат директно посред сградите! Много са внушителни!
-         Когато са добре тренирани физически, няма как да е другояче, усмихна се Люба. – Само се чудя, дали ако с теб се върнем в Атина сега, ще има мъже, по които да се заглеждаме.
Само преди месец двете бяха ходили на конгрес на Европейските зелени партии в гръцката столица и бяха очаровани от избираните сякаш с конкурс за красота полицаи – повечето фенове на “Златна зора”.
-         Със сигурност ще е останал някой и друг!
-         Поне градът със сигурност ще е по-зелен и красив. На мен това ми стига!
На гарата в Пазарджик се качиха още хора. И те носеха наръчи с фиданки. Люба видя Деси, с която се познаваха покрай борбата срещу сметището на града – “димящият Мордор”, както го наричаха местните. Тя почти не виждаше къде стъпва, а някой клон щеше да й влезе в очите всеки момент.
Люба пое част от дръвчетата в ръцете си и усети уплахата им. Погали ги нежно, усмихна им се.
-         Ще свършат прекрасна работа в София, нали?
-         На равното Софийско поле има сериозен мегдан за тях, кимна Люба. – Познаваш ли ги?
-         Само някои, повечето са от махалата.
-         Аха, те затова са толкова уплашени. Е, ще им мине, нали няма да могат да се отрежат сами!
Деси се усмихна.
-         Чух се с Георг. Той се е озовал от Холандия в Горна Баня. Уговорихме се да се видим на Орлов мост.
-         Ееее, браво на него - този път е пътувал без въглероден отпечатък, ухили се Люба. Председателят на “Зелените” не спираше да снове между Германия, Холандия и България, нарамил по няколко дини под всяка мишница – бизнес с ВЕИ, компостиране, изборите, зелената политика, телескопи на Южния полюс и софтуеър за банки.
-         Ами вие, откъде пътувате, попита Деси.
-         Ние се събудихме в Истанбул – и в сградите срещу нас от прозорците надничаха клони! И никакви хора! В началото много се стреснах! Грандоманските инвестиционни намерения изглеждаха доста мизерно, а хълмовете – много внушителни! Видяхме дори приятели! А на връщане пътувахме с много изселници, които си отиваха по родните места. Ако знаеш и те колко фиданки носеха! Ами при теб? Какво стана?
-         Аз си се събудих вкъщи. Беше много тихо. Нашите ги нямаше. Отидох в магазина и видях едно ново дърво отпред. Мама седеше вътре и плачеше. Опитах се да я успокоя, доколкото мога...
Лицето на Люба помръкна.
-         След София и аз веднага ще замина за Златица, нямам никаква вест оттам. И от вашите нямаме, обърна се тя към Мартин.
-         Нямаме. Ще се обадя, като стигнем в София.
-         Чувствам, че всичко ще е наред.
-         Сигурно.
-         Ще пътуваш ли?
-         Ако има с какво.
-         В самолетите сигурно също са поникнали дървета, но не във всички, успокои го Деси.
-         Има ли телевизия? – попита Люба.
-         Не знам, не съм гледала.
-         Люба се смееше на един син екран в Турция – намеси се Мартин. Какво видя в него?
-         Че всичко ще бъде наред, ако използваме знанието, което сме натрупали, за да правим добро.
-         Аха. И това е смешно?
-         Смешното няма да го разбереш. Затова и не можа да го видиш.
-         Хм.
-         Мх.
Внезапно хората около тях се залепиха за прозорците. Бяха наближили Ихтиман и следите от летния пожар бяха още видими. Но... само около релсите. Гората отзад растеше буйна и мощна. Дърветата изглеждаха като живи и им махаха тържествено с клони. Люба не се въздържа и също им помаха. И Деси помаха. А после Мартин. Скоро целият влак махаше на гората и надаваше радостни възгласи.
-         Е, сега вярваш ли в чудеса, попита Люба Мартин.
-         Не, защо?
-         Ако се бях превърнала в брезичка обаче може би имаше шанс?
-         Може би. Но ти по-скоро ще се превърнеш в коприва, моето съкровище – остра и парлива – погледна я нежно той.
Влакът остро изсвири и влезе в гарата на София. На перона имаше стотици хора с плакати с нарисувани дървета. Имаше и стотици ходещи дървета: хората бяха изрисували лицата и телата си и изглеждаха много красиво, особено младите момичета. Вместо обичайните таксита на площада пред гарата се виждаха само огромни дървета. И на тях стояха облегнати десетки свободни колелета. Посрещачи и пътуващи се натовариха на тях, други тръгнаха пеш нагоре по “Мария Луиза” и от всички страни към шествието се присъединяваха още хора. При “Света Неделя” Мартин забърза към къщи, а Люба съзря в тълпата весела групичка бивши колеги и им помаха.
-         Защо не сте на работа, драги мои, усмихна им се тя. – Фирмата не очаква ли от вас да печелите пари за нея в този усилен час!
-         Бизнесът стана изведнъж прекалено зелен, Бубчо, усмихна й се Ани, най-близката й колежка от работа. И затова трябва функциите му да се преорганизират. Но... имаме преведени заплати за шест месеца напред – като обезщетение!
-         Е, това чудо вече и на мен ми идва в повече, разсмя се Люба.
-         Решението е на Надя, тя в момента е най-висшият мениджмънт за цяла България. Трябва да видиш офиса, много ще ти хареса – станал е идеален за твоите идеи в него да се медитира.
-         Нали? Особено мениджърските помещения предполагам!
-         О, да. Те са най-интересни, разбира се. Най-любопитното е, че растенията не са много големи и са в саксии.
-         Може би ще се наложи да ги пресадим. Няма да сме глупави като мениджъра ни Радо и да оставим елхите да умрат в саксиите, само защото не са наши. Между другото, нямам търпение да видя двора на кооперацията. Сигурна съм, че там има цяла гора!
-         Ако знаеш пред нас какво е станало! Супер непреходим гъстълак. Особено там, където е къщата на съседите...
-         А Миро? – съквартирантът на Ани беше нежна душа, скрита зад дебели слоеве грубост, цинизъм и високомерие.  
-         Ще ти го покажа.
-         Разбирам.
-         Любаааааа, викна Надя. До нея весело подскачаше и се въртеше от радост доскоро рахитичното й и неспособно да се движи куче. - Знаеш ли как е Орлин?
Орлин беше бездомното куче, което майката на Люба хранеше и което някой простреля с куршум в гърба, което парализира задните му крака.
-         Не съм се обаждала още вкъщи. Нямам хенди. Идваме от Истанбул.
-         Ето – Надя й подаде телефона си.
-         Благодаря. Твоята Карина изглежда като нова.
-         Да. И не само тя. Много животинки са като нея. И хора също.
Люба с треперещи ръце набра номера на майка си. Стори й се, че мина цяла вечност, преди отсреща да чуе познатия глас.
-         Здравей, Бубе!
-         Здравей, мамо. Радвам се, че си добре!
-         Добре съм! Орлин също е добре. Имаме много нови дървета навсякъде! И по-малко лоши съседи!
-         Много се радвам! Брат ми...
-         Брат ти също е добре. По своему. Като дойдеш – ще го видиш. Ти къде си сега? Мартин добре ли е?
-         Да, ние имахме кратко приключение. Сега сме на Орлов мост. После веднага ще си дойда. Ще дойдем двамата.
-         Добре, чакам ви. Целувам те. Поздрави на Мартин.
-         И аз те целувам. Доскоро.
-         И се пази, чуваш ли?
-         Рааааазбира се!
На Орлов мост беше почерняло от народ. Люба беше виждала площада такъв само от снимките през 89-та и 90-та. От трибуната Тома Белев, възстановен на поста си като директор на природен парк “Витоша”, съобщаваше, че “в Бистришко бранище са се появили няколко вековни дървета. Ще се постараем да установим причините за тяхната поява...
-         самоличността им, усмихнато вметна Андрей, един от главните екоактивистите за запазване на Витоша и на горите в България.
...и ще се погрижим за опазването им като изключително ценни за парка.”
-         Цеко на Алеко, Бойко на Лалето, скандираше множеството.
Около сцената стояха също десетки екоактивисти и хилядите, участвали в протестите на “Орлов мост”, а част от тях после – и при гасенето на пожарите във Витоша и Рила. Те също имаше за какво да тържествуват – с толкова много нови дървета промените в климата доста щяха да се забавят, а така намаляваше и рискът от пожари. Младите им усмивки светеха, очите им грееха с увереност.
До “Ариана” нямаше и помен от кръчмите, беше останала само една в дъното. Но телевизионният екран беше там, на него вървеше реч на Барак Обама със субтитри на български. В конгреса на САЩ също беше пълно с дървета.
“... Сега само от нас, преминалите прехода зависи да направим мечтите си реалност. Да работим заедно и да дадем добър пример на децата си – за да имат те ясна цел, надежда и вяра, че доброто на света зависи само от доброто в сърцата ни.”
“Никога не съм вярвал, че ще бъда американският президент, имал честта да обяви края на света, продължи Обама. А и тук има един човек, по-достоен от мен – защото той предсказа този край. Майкъл Стайп, дами и господа.”
“Това е малко преувеличено, г-н президент, усмихна се екс-вокалистът на RЕМ. Аз изпях тази песен, защото ми се искаше някой ден това да се случи. Не мисля, че който и да е от нас имаше идея какво ни очаква. Но ето ни – с нашия втори шанс. Това е краят на света, какъвто го познаваме и аз се чувствам добре. А сега всички заедно!”
Замлъкналият за кратко площад поде припева и Люба почти чу как по целия свят в този момент хората пееха “и аз съм чувствам добре.” На екрана се мяркаха кадри от площадите в целия свят – Китай, Сирия, Германия, Франция, Русия, Куба, Тибет, Египет, Судан, Индия, Зимбабве, Мианмар, Пакистан... Говорителите по тези площади бяха политически затворници и журналисти, хора на изкуството, многодетни майки и бащи, красиви млади момичета и момчета с велосипеди, инженери, учени, практикуващи духовни учения... В очите на всички се четеше решимост да използват добре своя втори шанс, своята новоподарена безценна гора. Да я пазят и употребяват разумно – за нужда, а не за печалба. Онези, ламтящите за печалби, със сигурност в някакъв момент щяха да са им благодарни за отношението – когато осъзнаеха новото си положение. Сигурно и те се чувстваха щастливи – с дълбоките си корени, яките клони, с безбройните жадно поглъщащи светлина листа, с птиците в себе си. Светът беше страдал твърде дълго. Твърде много войни и оръжия бяха натежали на плещите му. Беше време за искреност, доброта и търпение.
Люба се сети за фиданчето, което още си стоеше самотно и чакаше тя да реши съдбата му. Сети се и за своята Айя в Борисовата градина – тя сякаш я викаше. Айя беше едно от многото засадени в огромния централен софийски парк дървета, с нищо по-специално от другите. Специално беше само за Люба – тя си вървеше из гората, когато просто се почувства привлечена да прегърне дървесното стъбло, да вдигне очи към короната и от устните й да се отрони: “Здравей, Айя”. След това се виждаха доста често, Люба винаги се радваше да се облегне на стъблото й, понякога й носеше подаръци – някое камъче или мида, последната година й увеси мартеничка (тя още си стоеше там). Понякога вземаше люспи от кората й и ги слагаше в пръстта на цветята вкъщи. А сега можеше да засади това хлапе в подножието й. Подхвана кофата и закрачи към къщи. Ще отиде с колелото – както често й се случваше. Ще закачи на него лопатата и кофата. Надяваше се Борисовата да не е станала твърде непроходима гора. Подозираше също, че спортните стадиони едва ли скоро щяха да могат да се ползват за футбол, по-скоро за катерене и прелитане от клон на клон тип Тарзан. Погледна дървото в кофата и му се усмихна. Погали го. Листенцата му зашумяха доволни. Един по-добър и по-зелен свят, в който хора и дървета са приятели. Маите не го бяха казали точно по този начин, но... добре се получи. Нямаше търпение да направи първата копка. А после и втората, и третата. Рязането на лентички вече не беше на мода, но копаенето си оставаше актуално. Нали, мило зелено хлапе?