Постинг
02.01.2008 11:00 -
София - зимна приказка
Автор: lililota
Категория: Забавление
Прочетен: 1268 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 02.01.2008 16:10
Прочетен: 1268 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 02.01.2008 16:10
Поздрав най-сърдечен от Бате Ви Бойко
Новата година започва трудно. И не само заради махмурлука и края на празниците. Отиването на работа в София на 2 януари 2008 си е приключение и половина. Иска ми се да ви разкажа за моето.
Тръгвам от пъпа на центъра - граф Игнатиев. Трябва да стигна до Кемпински. Вариантите са два - или си хващам трамвай 10 от Славейков и той ме стоварва директно, или си правя мила разходка до НДК и си хващам девятката. Може и с такси, обаче защо да се престаравам точно днес?
Излизам аз от къщи и гледам с умиление снега навън, сравнително пустите улици и си казвам - е, какво пък, ще погазя малко. Сега дори не е и хлъзгаво. Е, погазих доста. На Раковска пухкавото бяло нещо се беше превърнало в отвратна кафява каша, а за почистване на тротоарите разбира се бихме могли само да мечтаем.
Видях един човечец да рие ледената пързалка пред НДК (на кого ли е притрябвала точно сега), а пък една камионетка чистеше входа пред НДК и изобщо не му пукаше на шофьора, че пречи на хората да минават.
Продължавам да газя из преспите на моста на целувките и отдалеч забелязвам огромната тълпа, която чака девятката. Пеша или да се включа в тълпата? Щом народът е толкоз, сигурно скоро ще дойде, решавам да мързеливея и отивам на спирката.
Трамвай идва след 20 минути. Разбира се фул на макс, едната врата дори не беше успяла да се затвори и от нея стърчаха разни крайници, без да е съвсем ясно чии са. На мястото на всеки слязъл се качиха трима, но на мен не ми се бореше с тяло в 9.30 сутринта и реших да питам шофьора има ли надежда или да я оставим където сме.
Имаше авария с тока, казва той.
Идва ли някой друг след Вас?
Не знам.
От НДК до Кемпински и такси няма да ме вземе. Не че и минава де. Чакам още 10 минути и решавам да продължа със здравословното ходене през снега. Трамвай не ме настигна.
Затова пък, когато влязох в Лозенец, една баба, която едва ходеше, ми направи път да мина първа. Хвана ме срам. След малко една кола едва не ми отнесе крака, защото вървях по улицата и тя трябваше да се премести леко вляво. Преместих се аз.
Какви хора сме, старите да правят път на младите, а пешеходците на автомобилите?
Сбъркана работа.
Продължавам нагоре. Кой е казал, че на човек му трябва планина? И в Лозенец е стръмно и си проправяш пъртина през снега. Е, няма дървета, освен едно две, и коли се срещат, ама то скоро и в планината ще стане така. Трябва да се свиква.
Започвам да си мисля за АЕЦ Козлодуй, за АЕЦ Белене, за политиката на ЕС, за геноцида над арменците в Турция и така си стигам до офиса.
Някъде към десет, десет и нещо.
Ама не ми е до песни.
Реве ми се.
И се разболявам.
Новата година започва трудно. И не само заради махмурлука и края на празниците. Отиването на работа в София на 2 януари 2008 си е приключение и половина. Иска ми се да ви разкажа за моето.
Тръгвам от пъпа на центъра - граф Игнатиев. Трябва да стигна до Кемпински. Вариантите са два - или си хващам трамвай 10 от Славейков и той ме стоварва директно, или си правя мила разходка до НДК и си хващам девятката. Може и с такси, обаче защо да се престаравам точно днес?
Излизам аз от къщи и гледам с умиление снега навън, сравнително пустите улици и си казвам - е, какво пък, ще погазя малко. Сега дори не е и хлъзгаво. Е, погазих доста. На Раковска пухкавото бяло нещо се беше превърнало в отвратна кафява каша, а за почистване на тротоарите разбира се бихме могли само да мечтаем.
Видях един човечец да рие ледената пързалка пред НДК (на кого ли е притрябвала точно сега), а пък една камионетка чистеше входа пред НДК и изобщо не му пукаше на шофьора, че пречи на хората да минават.
Продължавам да газя из преспите на моста на целувките и отдалеч забелязвам огромната тълпа, която чака девятката. Пеша или да се включа в тълпата? Щом народът е толкоз, сигурно скоро ще дойде, решавам да мързеливея и отивам на спирката.
Трамвай идва след 20 минути. Разбира се фул на макс, едната врата дори не беше успяла да се затвори и от нея стърчаха разни крайници, без да е съвсем ясно чии са. На мястото на всеки слязъл се качиха трима, но на мен не ми се бореше с тяло в 9.30 сутринта и реших да питам шофьора има ли надежда или да я оставим където сме.
Имаше авария с тока, казва той.
Идва ли някой друг след Вас?
Не знам.
От НДК до Кемпински и такси няма да ме вземе. Не че и минава де. Чакам още 10 минути и решавам да продължа със здравословното ходене през снега. Трамвай не ме настигна.
Затова пък, когато влязох в Лозенец, една баба, която едва ходеше, ми направи път да мина първа. Хвана ме срам. След малко една кола едва не ми отнесе крака, защото вървях по улицата и тя трябваше да се премести леко вляво. Преместих се аз.
Какви хора сме, старите да правят път на младите, а пешеходците на автомобилите?
Сбъркана работа.
Продължавам нагоре. Кой е казал, че на човек му трябва планина? И в Лозенец е стръмно и си проправяш пъртина през снега. Е, няма дървета, освен едно две, и коли се срещат, ама то скоро и в планината ще стане така. Трябва да се свиква.
Започвам да си мисля за АЕЦ Козлодуй, за АЕЦ Белене, за политиката на ЕС, за геноцида над арменците в Турция и така си стигам до офиса.
Някъде към десет, десет и нещо.
Ама не ми е до песни.
Реве ми се.
И се разболявам.
Няма коментари
Търсене