Tова е един от най-ярките ми детски спомени. Лятото на 1986-та година. Нея вечер съм си вкъщи, скучно ми е и се чудя какво да правя. Нашите гледат мач. С въздишка и от хептен немай къде сядам пред телевизора и аз.
Половин час по-късно бях влюбена в Мишел Платини, супервъзбудена стисках палци на французите, възмутена гледах майка и татко, които се бяха натъркаляли по пода и спяха, а магията на тази търкаляща се между 22-ма виртуози топка беше оплела в мрежите си детската ми душа.
Французите спечелиха този супер инфарктен и безумно красив мач с Бразилия с дузпи, а след това, изтощени до смърт от тази лебедова песен, загубиха безславно от Германия с 2:0 на полуфинала (оттогава та чак до миналото световно не исках и да чуя за немския национален отбор :)
Разцъфналата тогава детска мечта да стана спортна (и по-точно футболна) журналистка ме заведе във Факултета по журналистика на Софийския университет и в редакцията на вестник „Спорт”, в отдела за международен футбол. Там имах двама чудесни колеги, с които се забавлявахме до безкрай, украсявайки (понякога заедно) разни преводни дописки от Ройтерс (интернет по това време беше нещо обичайно само в Американския университет в Благоевград). Всичко беше прекрасно от момента, в който приватизацията, а с нея и голям брой немного кадърни колеги налазиха, а след това и затвориха вестника. По това време от моята мечта да съм спортна журналистка не беше останало много. Бях заета да откривам нови неща – Иракли, автостопа, спането на открито, отношенията мъже-жени и Van der Graaf Generator.
Когато бях на малка, си бях казала, че пет неща ме правят щастлива: морето, музиката, приятелите, любовта и футболът. С годините морето обхвана цялата природа, а футболът си остана в спомените ми и в наивните ми детски влюбвания в Гулит, Бутрагеньо и Клинсман. Радват ме новите играчи като Меси и отборната философия на клубове като Барселона, но ме радват като част от общото, без наистина да докосват душата ми.
Световното в Бразилия обаче я докосна. От една страна, защото ме върна към онзи първи мач в живота ми. Но най-вече със снимките на изгонени от жалките им домове хора, блъскани от полицаите, плачещи и крещящи. В името на какво? На фалшивия блясък на старчетата от ФИФА? Какво общо имат тези хора с футбола? Какво общо имат тези хора със света изобщо? Криза? Какво е криза, попита Сеп Блатер малко преди началото на световното. На такъв няма нужда и очите да му вадиш, той и с тях си ходи сляп през света...
Това е първото световно първенство по футбол, което поражда в сърцето ми не просто безразличие, а горчивина. И въпроса: в какво се превърнахме хората, та успяхме от една красива игра да направим това жалко комерсиално посмешище; тази ерзац реалност? И какво се случи, че една заставаща срещу военната хунта млада жена сега, поостаряла, застава срещу бедните? Защо? Този въпрос ме вълнува много повече от въпроса кой ще е новият световен шампион по футбол.
Защото в тази битка вървим срещу себе си. И в нея победители няма. Има само хора срещу хора, има насилие, кръв, гняв и страдание. А онзи мач, който плени душата ми, не я плени с победата на французите. А с фантазията, полета и красотата, които хората могат да създадат само и единствено с любов и когато сърцата им са отворени...
