Прочетен: 3202 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.02.2015 12:53
В памет на загиналите френски карикатуристи
"Когато някой у нас измисли готин политически виц, половин Германия седи на дивана и се сърди.
На пръв поглед сатирата сякаш е нещо супер негативно. Тя казва „Не!”
Сатира, с която се искат военни заеми, не е сатира. Сатирата хапе, осмива, свирка и бие големия шарен барабан на вестносеца срещу всичко застинало и скучно.
Сатурата всъщност е нещо суперположително. Никъде безхарактерният не си проличава по-бързо; никъде не става толкова ясно кой е безсъвестен еснаф, който днес напада един, а утре: друг.
Сатирикът е болен идеалист: той иска светът да е хубав, а той е лош, и той се сражава с лошото.
Тоест сатирата на един художник с характер, който се бори в името на доброто не заслужава еснафското пренебрежение и гневните изблици, с които това изкуство бива незвергнато в страната ни.
Германецът прави една голяма грешка: той бърка представяното с представящия. Когато искам да покажа резултата от пиянстването, тоест да се преборя с него, аз не ползвам праведните цитати от Библията, а най-ефективно е да покажа гротескния образ на един супер пиян човек. Вдигам завесата, която предпазливо е покривала порока и казвам: „Гледайте!” В Германия това се нарича „пошлост”. Но пиянството е лошо, то вреди на народа и само грозната гола истина може да помогне. Така е било и с мизерията на тъкачките, а с проституцията още е така.
...
Прекалява ли сатирата? Сатирата трябва да прекалява и в самата си същност тя не е справедлива. Тя надува истината, за да стане по-ясна и няма как да работи другояче, освен според казаното от Бибилията: „И праведните ще страдат с неправедните.”
Но в германеца е дълбоко вкоренена страстната привързаност да мисли не в личности, а в състояния и структури и много го боли, ако се приближиш до някое от тях твърде много. Защо нашите сатирични вестници, комедии и филми са толкова постни? Защото никой не се осмелява да докосне дебелото мекотело, което потиска цялата страна: мазно, мързеливо и изсмуващо жизнените ни сокове.
Немската сатира не смее да нападне дори врага на народа ни. Не че трябва да подражаваме на най-бруталните сред френските карикатури, но каква сила има в тях, какъв първичен гняв, какъв устрем и каква сила! Те просто не се притесняват от нищо! А до тях висят нашите скромни сметачни дъски с броя на подводниците ни, от които никой не се вълнува и никой не чете.
Не бива да сме толкова дребнави. Ние всички – учители, търговци, професори, редактори, музиканти, лекари, държавни служители, жени и народни представители – имаме грешки и смешни страни и малки и големи слабости. И не трябва винаги и веднага да се сърдим, ако някой ни вземе на подбив. Дори да е обидно, важно е да е честно. Човек може да се брани със същите средства, да отвърне на удара – но не и да бяга обиден, възмутен, наранен от шегата. Един свеж вятър щеше да повее в обществения ни живот, ако не всички се обиждахме толкова.
Но явно ни липсва куражът за голямата промяна. Германският сатирик лавира между професии, класи, признания и местни институции, сякаш ходи по въже. Изглежда грациозно, но със сигурност е уморително. Истинската сатира пуска кръв: и който има силна кръв, ще издържи на това кръвопускане.
Какво може да си позволи сатирата?
Всичко.
27.01.1919
