От Ерхард Еплер

Защо понякога човек трябва да разгледа картата на Източна Европа с очите на един руски политик

Когато някой способен човек напише нещо, което ме ядосва, търся в неговия текст първо местата, където въпреки всичко сме на едно мнение. В есето на историка Хайнрих Аугуст Винклер, „Следите плашат. Немските защитници на Путин не знаят каква традиция следват”, от раз намирам две. Първото гласи:

"Историческата граница между католическа и православна Европа минава пряко през страната, която в момента е в центъра на световния политически интерес: Украйна. На изток и юг тя е културно свързана с Русия и православието, а западът й е повлиян от римокатолическата църква и по този начин пряко свързан с Европа."

Украйна през цялата си история е една разделена страна. Затова и там няма функционираща държава. След колапса на СССР едната част от украинците винаги се е опитвала да управлява другата според собствените си разбирания, без значение дали президентът се казва Юшченко или Янукович. Не е чудно, че повечето хора са на мнение, че никой никога не ги е управлявал както трябва. Няма обща политическа култура и затова понякога няма никаква, както показват и биещите се в парламента в Киев депутати. Едно страстно антируско правителство в Киев, особено със спорна легитимност, не може да се наложи в проруски ориентираните райони на страната, независимо от това дали там руските тайни служби са повече или по-малко активни, отколкото американските тайни служби в Киев. Стига да кажем, че местната полиция е на страната на окупиралите кметствата сепаратисти. И това сякаш не е изключение, а по-скоро правило.

Тоест европейците следва да си отговорят: как една културно разделена земя може да стане функционираща държава? Има само един начин, както показва и немската история: федерализъм. Отделните региони – и нито изтокът, нито западът са вътрешно хомогенни – трябва да продължат да живеят така, както искат: що се отнася до езика и културата. Това е така, дори и да го казва руското правителство. Затова и беше изведено като една от приетите споразумения от срещата в Женева.

Второто място, което съм си подчертал в текста на Винклер е:

"Обвързването с НАТО на тази исторически свързана с Русия бивша съветска република Путин с право приема като „обкръжение”.

Тук Винклер прави нещо, което правим и ние, „разбиращите Путин” – видял е картата на Източна Европа по начина, по който я гледа, и според Винклер трябва да я гледа, един руски политик. Тук той се сгласява не само с Хелмут Шмит, когото никой не може да упрекне в култ към едно немско-руско духовно роднинство, но и с Хенри Кисинджър, който още преди години ясно каза, че Украйна може да изгради своите икономически и политически връзки с ЕС само ако е напълно ясно, че това няма да е свързано с приемането й в НАТО. Ако някой беше опитал сериозно да говори за това с Русия и Украйна навреме, щеше да ни спести много от сегашните проблеми. Може да се стигне до споразумение за това. То просто е въпрос на преговори между ЕС, цяла Украйна и Русия.

Професор Винклер се обръща – и тук започват различията – към „Разбиращите Путин”. Това ме учудва. Защо да не опитаме да го разберем? Аз не се възхищавам на този човек, нито бих искал да ме управлява, но искам да го разбера. Защото алтернативата на разбирането е омразата. Дори и да разбирам някого, аз мога да му противореча. Но не трябва да го мразя.

Политиката в голямата си част се се състои от усилията ни да разберем хората, които ни противоречат, онези, които смятат за правилно противоположното на това, което си мислим ние. Който не желае да разбере другия, за него противникът е зло. Един добър профсъюзен деец знае защо предприемачът ще се съгласи на 2,9%  увеличение на заплатите, но не и на 3%. И предприемачът знае защо преговарящият отсреща трябва да отклони 2,9-те процента, но ще се съгласи на трите. Тъй като и двамата познават действията и мотивацията си, могат след това да отидат да изпият заедно по едно вино. Те са свободни от киселоморалния патос, който прави от всеки конфликт на интереси борба между доброто и злото. Джордж У. Буш смяташе себе си за толкова добър, че противниците му със сигурност бяха зли мръсници. А лошите трябва да бъдат победени – международни конвенции за човешки права, дрън-дрън – обесени, изтрити от лицето на земята. И така той започна в Ирак една особено глупава война, която разбира се беше военна победа, но политически, икономически и преди всичко морално – тотален крах. Погазването на международното право – украсено с лъжи – допринесе значително за сегашния хаос в близкия Изток.

Да, Путин премести една граница, без да се допита до украинското правителство, и така също наруши международното право. Но това не е причина да делим света на добри, които го зачитат и лоши, които го презират.

Какво казва международното право за смъртоносните дрони, които трябва да бъдат направлявани и от германска територия? Нима това не нарушава суверенитета на Германия и международното право? Някой да се сети да изхвърли САЩ от семейството на цивилизованите народи заради войната в Ирак – която Герхард Шрьoдер спести на нас, германците?

Дали Путин анексира Крим, защото, както смята Винклер, отдава почит на неоимпериализма? Или просто се е притеснявал за флотата си в Черно море? И защо трябва един политик, когото отдавна познаваме като външнополитически предпазлив играч, внезапно да обърне палачинката? Все пак кризата започна в Украйна. Руснаците приеха като договорено онова, което тримата европейски външни министри предложиха на масата за преговори. Това, което после – и никой не разбра как точно – дойде като преходно правителство, беше една чисто антируска подборка, на която трябваше да се обясни, че руският не бива да бъде премахнат като втори официален език и че не може да става дума за влизане в НАТО. Един руски президент, който не се намеси в подобна ситуация, рано или късно би бил подгонен по дяволите от множеството руски избиратели. 

И с това отново се връщаме на личността на Путин. С кого трябва да го сравним? Според мен, дори и това да изненадва някои, най-вече с Ангела Меркел. Той, както и тя, прави онова, което очакват избирателите й. Затова и ако изборите бяха днес, той би ги спечелил с огромно мнозинство. Със сигурност шансовете му са малки при онези, които един западняк среща в музеите или хотела в Санкт Петерсбург. Но те все още са малцинство. И стават повече, но доста бавно. А селяните, работниците и обикновените руски граждани в селата и провинцията на хиляди километри от Москва имат съвсем други грижи. Почти всяко семейство още тъгува за бащата или дядото, дал живота си по време на „Великата отечествена война”. Все още си разказват истории, от които на човек могат да му настръхват косите за зверствата, извършени от германците при оттеглянето им. Те презират Михаил Горбачов, който им взе един мизерен, но все пак сравнително стабилен ред, без да им предложи нов, по-добър. И още помнят – най-често пияния – Борис Елцин, при чието управление мафията беше по-успешна в изискването на рекет, отколкото служителите в събирането на данъци. Те бяха щастливи, когато същият този Путин призова за „диктатура на закона” и бавно върна реда в държавата. Някой ден сигурно и те ще искат повече свобода на словото и повече гледни точки, но сега им е по-важно да имат работа и хляб и една силна подредена Русия, в която някой луд да не се опита отново да пороби „нискокачествените като раса” руснаци. И се радват на един президент, който не оставя западняците и украинците да му се качват на главата. Но ако този президент си позволи да ги вкара във война, това ще бъде краят му. И той знае това. Стана ясно в последното издание на въпросите към президента.

Не, човек не трябва да сключва дяволска сделка, ако иска да разбере Путин. Нито трябва да бъде от онова консервативно-народно движение, за което говори Винклер. Достатъчно е просто човек да вярва – аз като социалдемократ вярвам в това от 58 години – че е по-добре да се опитваш да разбереш хората, вместо да ги мразиш. И особено не президента на един народ, който за наш голям късмет – и сериозно удивление – не ни навира постоянно под носа всички ужасии, които сме му причинили в една безпрецедентна унищожителна война. Повечето руснаци искат Путин енергично да защитава руските интереси, без това да води до заплаха от война. Това мнозинство се радва на анексирането на Крим. И на всяко съглашение, което президентът сключва със Запада като равен с равни.

Еплер, 87, е министър на развитието в правителството на Вили Бранд, заема високи постове в германската социалдемократическа партия и е смятан за един от съ-създателите на екологичното движение в Германия.