Пол Круман, Ню Йорк Таймс

Невинаги е било заради хот дога. Първоначално, вярвате или не, Денят на труда в САЩ е имал нещо общо с показване на уважение към трудещите се.
Ето как е станало: през 1894 работниците на Пулман, изправени пред заплахата от намаление на заплатите заради финансовата криза, започват стачка - а от "Грувър Клийвлънд" наемат 12 хиляди войници да прекратят това. И успяват, но използването на въоръжена сила за защита на интересите на един частен собственик е толкова безцеремонно, че дори Позлатената ера е шокирана. 
Така Конгресът, в плах опит да успокои духовете, единодушно приема закон, с който символично отдава почит на американските работници.
Трудно ни е да си го представим сега. И не заради финансовата криза и намаленията на заплати - това се случва всеки ден, навсякъде. И не защото държавата служи на интересите на богатите - погледнете кой изгърмя и кой не заради най-новата версия на Паниката от 1893. Не, това, което едва ли може да си представим е, че Конгресът единодушно би направил дори символичния жест да подкрепи достойнството на работниците. Факт е, че много от днешните политици не са в състояние дори да се престорят, че изпитват уважение към обикновените работещи американци.
Замислете се например какво написа в Туитър миналата година Ерик Кентър, лидер на мнозинството в Камарата на представителите по повод  Деня на труда: "Днес ние отдаваме почит на хората, които са рискували, работили са здраво, основали са свой бизнес и са заслужили собствения си успех." Без майтап, Денят на труда за човека е повод да отдаде почит на предприемачите.
Нека продължим и видим как се разширява и кръгът от хора, които консерваторите определят като паразити. Преди време гневът им бе насочен към безделниците на социални помощи. Но дори в пика на програмата, броят на американците със социални помощи - по-точно помощ за семейства със зависими деца - не е превишавал 5%. А заместилата я доста по-ограничена програма, Временна помощ за семейства в нужда, достига до 2% от хората в САЩ.
Но дори и броят на американците на социални помощи да е намалял, броят на гражданите, които десните смятат за "вземащи" и не за "даващи" - хората, от които Мит Ромни се оплака, че "никога няма да ги убедя да поемат лична отговорност и да се погрижат за живота си" - експлоадира и обхваща половината население. И в голямата си част тази новоопределена армия от просяци се състои от семейства, които не плащат данък доход, но плащат данъци върху заработената си заплата. Как може някой, който работи, за да преживее, да бъде приравняван с мързеливец на социални помощи?
Част от отговорът е, че много от десните играят с думите: те говорят как някой не плаща данък доход и се надяват, че слушателите им няма да забележат думата "доход" и ще забравят за всички останали данъци, които се плащат и от американците с ниски заплати.
Но е вярно също, че модерна Америка, след като до голяма степен е ликвидирала традиционното благосъстояние, има и други програми създадени да подпомогнат онези, които не са толкова добре материално - допълнения към заплатата, ваучери за храна или Медикейд. Повечето от бенефициентите по тези програми са или деца, или старци, или работещи - това по определение няма как да е другояче за допълненията към заплата и на практика е реалност и за останалите програми. Така че да смяташ някого, който работи здраво, за да свърже двата края, но понеже е зтаруднен, получава също помощ от правителството за "лежащ на чужд гръб", значи да презираш голяма част от американските работници и техните семейства.
О, и само почакайте да влезе в сила Обамакеър и милиони американци да започнат да получават субсидии, които ще им помогнат да си купят здравна осигуровка!
Може да попитате защо работещите американци имат нужда от социални помощи - в края на краищата те не са съвсем изпаднали. Но е факт, че икономическото неравенство се изстреля нагоре през последните десетилетия и докато шепа хора имат космически доходи, много повече американци, независимо колко здраво работят, трудно могат да си позволят неща, които са в основата на средната класа: особено здравна застраховка, но понякога дори храната на масата се превръща в проблем. И ако те имат нужда от помощ, това не е основание да ги мислим за нещо по-долно от себе си и със сигурност не бива да намалява уважението ни към всеки, който работи здраво и спазва законите. 
Но очевидно не това е начинът, по който всички виждаме нещата. В САЩ очевидно живеят доста богати хора, които смятат всеки небогат за загубеняк - отношение, което ясно се засилва със задълбочаването на пропастта между единия процент и всички останали. И такива хора имат доста приятели във Вашингтон.
Та се чудя дали за Деня на труда тази година ще чуем от г-н Кентър и колегите му колко много уважават те хората, които работят, за да изкарат прехраната си? Може би. Но има нещо, което знаем със сигурност: че те не го мислят наистина.