Куе Фам, Зюддойче Цайтунг, 08.03.2012

Гонгът отеква и 14 ученички стават на крака, за да посрещнат Такеши Ямакава. Във вдигнатата си ръка той държи книга, това е японската конституция. “Чели ли сте това?”, пита той девическия клас в едно училище в Нагасаки. Една ученичка клати отрицателно глава. Ямакава, на 75, висок, с посивели коси, отваря книгата. “Кой от вас знае какво гласи член 9?” Друга ученичка отговаря: “Завинаги се отказваме от войните.” Ямакава кима утвърдително. Член 9 се е превърнал в смисъл на неговия живот. Той е осемгодишен, когато на 9 август 1945 американските военновъздушни сили хвърлят над града атомна бомба.
Ямакава е хибакуша, един от 219-те хиляди оцелели след бомбите над Хирошима и Нагасаки. И до днес много японци вярват, че са загубили войната, защото врагът ги е превъзхождал с атомните си оръжия. Хибакуша с техните деформации и облъченост въплъщават травмата от загубата и унищожението, затова в годините след войната те са отхвърлени от обществото и принудени да замълчат: Япония трябва да гледа напред, да се превърне в модерна, западна държава. Ужасяващите бомби бележат началото на една сляпа вяра на държавата в атома – а с това и началото на едно огромно историческо и политическо потискане. То започва в Хирошима и Нагасаки и води през Пасифика до Фукушима.
“Завинаги се отказваме от войните.” Такеши Ямакава пише това изречение на дъската. През целия си живот той се е борил да бъде чут не само в Нагасаки, но в цялата страна. През седемгодишната окупация на Япония

американските военни забраняват всякакво разпространение на информация за разрушенията в Хирошима и Нагасаки

Снимки и филми биват конфискувани и засекретени, а някои от тях остават секретни 40 години след края на окупацията. Министърпредседателите на Япония не присъстват на възпоменанията за атомните бомби дори и през 60-те години. И до днес много японци отказват да говорят по темата в семеен кръг. “За неприятните неща предпочитаме да мълчим”, казва една 18-годишна ученичка.
И така до 11 март 2011, когато едно цунами поврежда АЕЦ Фукушима. Изведнъж историческата нишка, която свързва Нагасаки с Фукушима, става видима. “Образите на разрушения Север, казва Ямакава, толкова приличаха на разрушенията в моя град. Ние хубакуша винаги сме настоявали, че хората и атомната енергия не могат да съжителстват мирно. Но никой не искаше да ни чуе.” Половин година след катастрофата във Фукушима той кани студенти от околностите на Фукушима в Нагасаки. Заедно посещават паметните плочи при кратера, който бомбата изкопава със зловещата си сила на 9 август 1945. Там общината е построила парк. Ямакава нарича студентите “новите хибакуша”.
Но в Япония има оцелели след атомни катастрофи, които никога не са били в Хирошима, Нагасаки или Фукушима. Когато Маташичи Оиши става свидетел на ядрена експлозия, той е в морето, не на сушата. В момента е на 78, учтив човек с меко, кръгло лице, по което човек не може да разбере колко е унищожено тялото му. Оиши има рак на белите дробове, сърдечна аритмия, перде на очите, диабет и бронхит, загубил е обонянието си. Вместо поздрав, при срещата ни в едно токийско кафене той слага на масата своята книга – като визитка. На корицата се вижда ядрена гъба, която избухва на фона на червено небе. Над нея е заглавието: “Денят, в който слънцето изгря от запад”. Написал я е преди 20 години, но едва сега, след Фукушима, всички искат да чуят неговата история. “Университети от цяла Япония ме канят като лектор, журналисти искат от мен интервюта. Повечето никога преди не бяха чували за този инцидент.” Той се засмива сухо.
Денят, в който слънцето изгрява от Запад, е 1 март 1954. Оиши е 20-годишен и работи на един кораб, “Златния дракон 5”, който лови риба близо до атола Бикини. Оиши не знае, че наблизо САЩ провеждат ядрени опити. Изведнъж вижда светкавица, а после чува и силен гърмеж. В небето израства голям облак. Върху Оиши се посипват бели парцали, като сняг. Снегът попада в очите му, по кожата, по ръцете. Оказва се, че това е високорадиоактивна пепел от водородна бомба. От 22-мата колеги на Оиши 14 вече са починали, 10 от тях от рак.
Инцидентът при атола Бикини се случва, докато Япония се възстановява от разрушенията през войната. От две години има суверенно правителство, чиято най-висока цел са икономическият растеж и свързаната с това независима енергетика:

атомната енергетика, рекламирана и от САЩ като средство за независимо и модерно развитие

Япония иска да я овладее, за да не стане никога вече жертва на атомна бомба. “Образът на белия облак, казва Ясухиро Накасоне за бомбата над Хирошима, ме мотивира да стана застъпник на мирното използване на атомната енергетика. Ако Япония не се възползва от най-великото откритие на 20-ти век, тя ще остане завинаги сред най-изостаналите нации.”
Накасоне внася в парламента първото бюджетно предложение за субсидиране на ядрената енергетика: сумата възлиза на 235 милиона йени (12, 5 милиона долара). Тя е гласувана и приета в същата седмица, когато Оиши бива облъчен в Тихия Океан.
За Накасоне и други политици инцидентът с рибарите е заплаха, която ще саботира плановете им за построяването на една нова Япония: потиснатият страх от ядрените оръжия отново се надига. Хибакуша и активстите за мир организират демонстрации срещу атомните оръжия, рибарите искат САЩ да им изплатят обезщетение. Един японски режисьор, изплашен от скандала, създава Годзила – филм за едно чудовище, създадено чрез ядрени оръжия.
Вашингтон реагира, като обвинява за инцидента чужди шпиони и след няколко месеца се опитва да затвори устите на рибарите с “пари от съчувствие”. В същото време американското правителство подпомага медийния могул и приятел на Накасоне Мацутаро Шорики в кампанията му в полза на ядрената енергетика. “Без страх, без притеснения”, призовава от първа страница неговия вестник “Йомиури Шимбун”. Или: “Решението: ядрена енергетика”.
Стратегията на Накасоне и Шорики е да победят огъня с огън. “Япония е толкова потресена от ядрената катастрофа, че омразата трудно може да бъде преодоляна, пише един от мениджърите на Шорики. Сега за първи път чуваме гласове, които отварят очите ни за мирното използване на атомната енергия и те намират отзвук в цялата страна.”
През 1956 САЩ доставят в Япония първия опитен реактор. Ресорният министър е Шорики, Накасоне скоро ще стане премиер на Япония. Те са бащите на “атомното село”, един затворен кръг от политици, атомни лобисти и учени.
През следващите десетилетия Япония става втората по сила световна икономика, а “атомното село” успява да построи 54 реактора в тази силно сеизмична държава. Правителствата, които в продължение на половин век са от либералната партия, отпускат щедри субсидии за строежите. За благодарност партията получава щедри дарения от енергийните концерни. Политици преминават от парламента в борда на директорите на въпросните компании, мениджъри от компаниите биват назначавани на водещи  позиции в съответните държавни администрации, които отговарят за контрола над АЕЦ. Авариите биват систематично прикривани, включително и вероятно първата от тях: през 1978. Във Фукушима.
Фукушима е и родното място на Акико Кимура (името е променено-бел.ред.), една от жертвите на ядрената катастрофа от 11 март 2011. “Намирам се в ситуация, която познавам само от телевизията, казва тя с дрезгав глас. Гледала съм филми за хора, които живеят в палатки и контейнери; но никога не съм си мислела, че ще се случи и на мен.” Акико се оглежда: стени от светлосива пластмаса, един часовник Мики Маус, телевизор – това е всекидневната й. Не много по-голяма от ниската холна масичка с електрическото одеяло, което я топли. Косите й са изрусени, очите гримирани в синьо. Въпреки това тя изглежда много по-стара от 50-те си години.
243-те временни къщи в импровизираното селище за бежанци в Нихонмацу са подредени като конструкция Лего. В тях живеят млади семейства, чиито деца ходят в специални училища: в нормалните всички им се подиграват. Селяни, които никога вече няма да засеят нивите си и рибари, които никога вече няма да отидат за риба. Стотици хора от малкия град Намие при бягството си минават през високо облъчен район. Един компютър изчислява стойностите, но данните не са публично оповестени.
АЕЦ Фукушима, на 8 километра от Намие, е изхранвала местните дълго време. Съпругът на Акико е работил там като шофьор на камион. Тя често му е разказвала за страха си, че може да се случи нещо ужасно. Разказвала го е и на свои съседи и познати. Но те й отговарят, че атомната енергия е безопасна. Нима от АЕЦ не са построили в района нови училища и улици? И защо правителството ще иска да строи още атомни централи, ако те не са стабилни и сигурни? “Мразя атомната енергетика”, прошепва тя. И след това: “Съпругът ми казва, че не бива да говоря тези неща.” Наскоро той

се връща на работа в АЕЦ Фукушима, защото трябва да изплаща ипотеката за къщата в зоната за евакуация
 
Тя взема антидепресанти.
И докато Япония вади от експлоатация АЕЦ една след друга, Акико води борба с вътрешното си отчаяние. Големите фирми продължават да бълват електроника и коли, а тя по цели нощи мисли как ще живее занапред. В страната расте съпpотивата срещу АЕЦ, а тя очаква реакцията на правителството. 110 хиляди бежанци очакват същото.
Акико Кимура се бои, че ще бъде забравена. Казва, че в момента живее в гаман – японската дума за достойно понасяне на тежки изпитания.