Постинг
17.06.2012 14:05 -
Протестите от Орлов мост – политика по граждански
Днес гости в “Неделя 150” по хоризонт бяха Десислава Танева (ГЕРБ), Екатерина Рекьовска (WWF) и Андрей Ралев (Зелени Балкани). Управляващите срещу екологичните организации, чиято будна съвест от няколко години опазва българската природа от посегателствата на “инвеститорите”. Слагам ги в кавички, защото за мен хора с капитал, чийто произход идва от офшорни фирми, които инвестират главно в строежи и изсичане на гори и които държавата подпомага в начинанията им с пари на данъкоплатците, не са нищо друго освен псевдоиграчи.
Рекьовска и Ралев бяха на висотата на своята кауза. Кауза, която те защитават години наред с последователност, която напомня делото на Ботев и на Левски. Може би затова “инвеститорите”, които са също и “патриоти”, с пяна на уста ги наричат “защитници на чужди интереси”, които искат “българските курорти да не правят конкуренция на онези в Австрия и Швейцария”.
Всеки път, когато премиерът или който и да е друг застъпник на грандоманските скипроекти засравнява България с Австрия или Швейцария, се засмивам на глас. Не се съмнявам, че те биха сравнили България и с Непал, но за тяхно огромно нещастие там скитуризмът не е толкова развит. Те не се притесняват да сравнят Витоша с Алпите, както жабата не се притеснява да вдигне крак, като види, че подковават вола. И удобно забравят, че първият, сравнил България с Швейцария, създаде традицията на пешеходния туризъм във Витоша. А през останалото време с острото си перо описваше дедите на “инвеститорите” като карикатурни образи, за да може никой да не ги взема насериозно и да не вярва на думите им.
За съжаление днес в бедна България по-силно отвсякога “парица е царица”. Видните оратори за равенство между хората и техните безгласни оръдия от тайните служби в най-железните бастиони на комунизма – Русия, България, Румъния, стават първи последователи на новата капиталистическа мода и се втурват да догонят западните инвеститори по мощ и разкош. На слугински възпитаните по соцвреме медии и журналисти не им е трудно да запазят навиците и традициите си, като леко пипнат ценоразписа тук-таме. И едните, и другите не са забравили как се репресират инакомислещите – от уволненията за неудобни въпроси до заливането с киселина и побоите, чиито разследвания потъват в забвение някъде из прокурорските чекмеждета – нали и правната ни система не успя да се отърси от мрачното си соцминало и зависимости... Подгонени от мизерията и/ли липсата на перспектива, в чужбина отиват около два милиона българи. Онези, които остават, са заети главно с оцеляването си. Не се питат какво се случи с живота им – за много от тях, особено за по-възрастните, истината е прекалено страшна, за да могат да я понесат. Затова и не я търсят, не я искат, вярват как за бедите им са виновни Западът, Горбачов, Костов – медиите повтаряха това със слугинско раболепие, защото сделките по ценоразписа си вървят... Мерките за разправа с инакомислещите – също. Светът за тях е черно-бял и в един момент все трябва да се появи спасителят на бял кон – под формата на размахал испанско копие прогонен български хидалго, или на строг, но справедлив пожарникар с народен говор и черно наметало... или на модерна пряма дама, спечелила доверието на Брюксел... Ако пък не се появи – ще си умрат със спомена за хубавите времена, когато хлябът беше между 30-40 стотинки и имаше за всички...
Но макар и не многобройни, в България в това време не са спирали да се раждат деца – а родените да порастват. Те се откъсват от своите родители и необременени от травмите на комунизма се питат какво се случва в милата им родина, за която се пее, че е земен рай. Виждат как на най-красивите места, никнат грозни хотели и питат защо. Виждат да се взривяват морени и питат защо. Виждат да се секат огромни гори и питат защо. Виждат да никнат нови сгради в зелените площи в градовете и питат защо. Виждат паркирани в градинки коли и питат защо. Виждат как едни са по-равни от други и питат защо. Питат, но няма кой да им отговори задоволително. И те започват да търсят сами своите отговори. Свободни от властта на медиите, защото имат огромна информационна мрежа, покриваща цялата планета, в която могат да бъдат не само потребители, но и медиатори. Те знаят езици и това им разкрива нови светове. Те виждат добрите примери и искат да ги пренесат в България. Но виждат също, че тук срещу добрите примери цари яростна съпротива. Че диалогът, с който управляващите са свикнали, е властта да говори, а другите да я слушат (чудесно бе демонстрирано от г-жа Танева тази сутрин в “Неделя 150”, накрая дори водещият Величко Конакчиев се ядоса и й кресна, а тя много се обиди). Тогава е съвсем логично младите да се ядосат. Ако не чуват гласа ти, когато говориш възпитано, очевидно трябва да викнеш. Толкова високо, колкото е нужно, за да те чуят.
Протестите на Орлов мост са точно този крясък. Той е гневен, но и закачлив. Гневен, защото не получава чуваемост, а полицейски палки. Но и закачлив, защото е готов да прости, когато бъде чут. Неслучайно Ралев и Рекьовска благодариха няколко пъти – и на президента за ветото, и на БНР за поканата. Новата революция не иска насилие – тя е гъвкава и гневът върви ръка за ръка с усмивката. В крайна сметка ние всички живеем заедно и е хубаво да си говорим, за да може да постигаме съгласие какво е добре за всички ни.
Младите хора много се страхуват някоя политическа партия да не яхне протеста им. Ако ги попитате, много от тях ще ви кажат, че не се интересуват от политика и знаят много малко за политическия живот в България. Но всъщност те правят политика – под друга форма наистина, на улицата, гражданска, неорганизирана. Но това не я прави по-малко политика, защото целта е да бъде променен един закон. И това не е непременно лошо. Важно е подбудите, които движат хората, да са общественополезни. А какво по-полезно от това да запазим горите на България? Зеленото на националното й знаме?
ПП
Когато през 2007 година благодарение пак на блокадите на Орлов мост бе спасена Странджа, от гражданското движение се зароди една демократична политическа партия. Тя продължава да бъде пренебрегвана от медиите, но съществува. Казва се “Зелените”. Бъдещето й зависи от това колко и какви хора са готови да я подкрепят. Защото все пак не е зле политиката да се прави на традиционните за целта места – в парламента например. А гражданите да са спокойни, че избраните там защитават техните интереси, а не само онези на “инвеститорите”. Това наистина е възможно. Има и добри примера по света.
Рекьовска и Ралев бяха на висотата на своята кауза. Кауза, която те защитават години наред с последователност, която напомня делото на Ботев и на Левски. Може би затова “инвеститорите”, които са също и “патриоти”, с пяна на уста ги наричат “защитници на чужди интереси”, които искат “българските курорти да не правят конкуренция на онези в Австрия и Швейцария”.
Всеки път, когато премиерът или който и да е друг застъпник на грандоманските скипроекти засравнява България с Австрия или Швейцария, се засмивам на глас. Не се съмнявам, че те биха сравнили България и с Непал, но за тяхно огромно нещастие там скитуризмът не е толкова развит. Те не се притесняват да сравнят Витоша с Алпите, както жабата не се притеснява да вдигне крак, като види, че подковават вола. И удобно забравят, че първият, сравнил България с Швейцария, създаде традицията на пешеходния туризъм във Витоша. А през останалото време с острото си перо описваше дедите на “инвеститорите” като карикатурни образи, за да може никой да не ги взема насериозно и да не вярва на думите им.
За съжаление днес в бедна България по-силно отвсякога “парица е царица”. Видните оратори за равенство между хората и техните безгласни оръдия от тайните служби в най-железните бастиони на комунизма – Русия, България, Румъния, стават първи последователи на новата капиталистическа мода и се втурват да догонят западните инвеститори по мощ и разкош. На слугински възпитаните по соцвреме медии и журналисти не им е трудно да запазят навиците и традициите си, като леко пипнат ценоразписа тук-таме. И едните, и другите не са забравили как се репресират инакомислещите – от уволненията за неудобни въпроси до заливането с киселина и побоите, чиито разследвания потъват в забвение някъде из прокурорските чекмеждета – нали и правната ни система не успя да се отърси от мрачното си соцминало и зависимости... Подгонени от мизерията и/ли липсата на перспектива, в чужбина отиват около два милиона българи. Онези, които остават, са заети главно с оцеляването си. Не се питат какво се случи с живота им – за много от тях, особено за по-възрастните, истината е прекалено страшна, за да могат да я понесат. Затова и не я търсят, не я искат, вярват как за бедите им са виновни Западът, Горбачов, Костов – медиите повтаряха това със слугинско раболепие, защото сделките по ценоразписа си вървят... Мерките за разправа с инакомислещите – също. Светът за тях е черно-бял и в един момент все трябва да се появи спасителят на бял кон – под формата на размахал испанско копие прогонен български хидалго, или на строг, но справедлив пожарникар с народен говор и черно наметало... или на модерна пряма дама, спечелила доверието на Брюксел... Ако пък не се появи – ще си умрат със спомена за хубавите времена, когато хлябът беше между 30-40 стотинки и имаше за всички...
Но макар и не многобройни, в България в това време не са спирали да се раждат деца – а родените да порастват. Те се откъсват от своите родители и необременени от травмите на комунизма се питат какво се случва в милата им родина, за която се пее, че е земен рай. Виждат как на най-красивите места, никнат грозни хотели и питат защо. Виждат да се взривяват морени и питат защо. Виждат да се секат огромни гори и питат защо. Виждат да никнат нови сгради в зелените площи в градовете и питат защо. Виждат паркирани в градинки коли и питат защо. Виждат как едни са по-равни от други и питат защо. Питат, но няма кой да им отговори задоволително. И те започват да търсят сами своите отговори. Свободни от властта на медиите, защото имат огромна информационна мрежа, покриваща цялата планета, в която могат да бъдат не само потребители, но и медиатори. Те знаят езици и това им разкрива нови светове. Те виждат добрите примери и искат да ги пренесат в България. Но виждат също, че тук срещу добрите примери цари яростна съпротива. Че диалогът, с който управляващите са свикнали, е властта да говори, а другите да я слушат (чудесно бе демонстрирано от г-жа Танева тази сутрин в “Неделя 150”, накрая дори водещият Величко Конакчиев се ядоса и й кресна, а тя много се обиди). Тогава е съвсем логично младите да се ядосат. Ако не чуват гласа ти, когато говориш възпитано, очевидно трябва да викнеш. Толкова високо, колкото е нужно, за да те чуят.
Протестите на Орлов мост са точно този крясък. Той е гневен, но и закачлив. Гневен, защото не получава чуваемост, а полицейски палки. Но и закачлив, защото е готов да прости, когато бъде чут. Неслучайно Ралев и Рекьовска благодариха няколко пъти – и на президента за ветото, и на БНР за поканата. Новата революция не иска насилие – тя е гъвкава и гневът върви ръка за ръка с усмивката. В крайна сметка ние всички живеем заедно и е хубаво да си говорим, за да може да постигаме съгласие какво е добре за всички ни.
Младите хора много се страхуват някоя политическа партия да не яхне протеста им. Ако ги попитате, много от тях ще ви кажат, че не се интересуват от политика и знаят много малко за политическия живот в България. Но всъщност те правят политика – под друга форма наистина, на улицата, гражданска, неорганизирана. Но това не я прави по-малко политика, защото целта е да бъде променен един закон. И това не е непременно лошо. Важно е подбудите, които движат хората, да са общественополезни. А какво по-полезно от това да запазим горите на България? Зеленото на националното й знаме?
ПП
Когато през 2007 година благодарение пак на блокадите на Орлов мост бе спасена Странджа, от гражданското движение се зароди една демократична политическа партия. Тя продължава да бъде пренебрегвана от медиите, но съществува. Казва се “Зелените”. Бъдещето й зависи от това колко и какви хора са готови да я подкрепят. Защото все пак не е зле политиката да се прави на традиционните за целта места – в парламента например. А гражданите да са спокойни, че избраните там защитават техните интереси, а не само онези на “инвеститорите”. Това наистина е възможно. Има и добри примера по света.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
