Долината на тракийските царе – така е известен районът около Казанлък... Тракийските царе и розовите поля са атракцията, заради която идват туристите от цял свят, включително и от далечна Япония (и до днес не спирам да се дивя на ентусиазма, с който тези хора намират в България отдавна изгубено съкровище, закодирано сякаш в гените и душите им...). Розовите поля обаче са атракция за няколкото летни месеца, в които уханието на растенията изпълва с благоухания въздуха, носовете и сърцата човешки. А тракийските царе са повече от скромни: заровили тайните си в земята, спрели достъпа до отвъдния си мир, техните гробници стръчат насред полето като големи, симпатични, обрасли с трева къртичини (тук патриотската грандомания сигурно яко би ме опсувала, но аз правя това сравнение с най-милите чувства, които може да породи любовта ми към България).
Та всъщност най-набиващата се в очите на туриста част от пейзажа около Казанлък е един уфос (UFO е англо-немското съкращение за НЛО, а думата уфос е лично моя измишльотина, струва ми се суперподходяща за характеристика на нещо чуждо, неразбираемо и неособено красиво). Този уфос се намира на най-високата точка в околността, връх Ботев и сигурно много туристи питат “вас ист дас” (всеки на своя език). Интересно ми е какъв отговор получават.

Какво всъщност представлява паметникът “Бузлуджа”?

Интересни чувства ме обхващат, когато се катеря към него: смесица от радост заради планината и тревожно любопитство заради растящия с всяка крачка огромен паметник. Тази заплашителна архитектура, чиято цел е да покаже, че от комунизма по-високо няма (и сакралният паметник на Шипка е по-нисък), изоставена на вилнеещите природни стихии, отвътре представлява една и жалка, и страшна гледка... Какво е имало на първия етаж изобщо не може да се разбере (там има изядена сива бетонова контрукция и огромно количество сив боклук), а изписаното с грозни букви предупреждение “Не се качвай, ще съжаляваш” ме изпълва с мрачни предчувствия. На втория етаж нещата изглеждат една идея по-ведри: останали са части от шарени соцмозайки, интересна следа от времето, когато хората са вярвали в идеята на комунизма (трябва поне малко да са се лъгали, че вярват, няма как другояче да са творили в негова чест), както и огромна светла кръгла тераса с невероятна гледка. Но избодените очи на Маркс, въргалящият се навсякъде пълнеж от седалките и тракащите под напора на вятъра ламарини на покрива (половината вече отнесени) създават едно нездраво чувство за беда. В средата на тавана все още се вижда голяма част от надписа “Пролетарии от всички страни, съединявайте се”. Когато човек, роден преди 89-та, се качи там, осъзнава, че комунизмът е мъртъв. И че всичко търкалящо и разлагащо се там са останки от неговото тяло. Защо обаче това не предизвиква в мен радост и облекчение? Комунизмът с цялата му изродщина е мъртъв... Би трябвало да се радвам...
Може би защото комунизмът умря, но остана непогребан... И призракът му, уви, не плаши само Казанлък и околностите с пейзажа на заплашителния уфос, който се вижда от всички страни. Комунизмът вампиряса и започна да пие кръв... Всъщност той май никога не е спирал да пие кръв...

И за да се отървем от него, трябва просто да забием кол в сърцето му...

Именно такъв кол беше случилата се наскоро акция по изрисуването на Паметника на Съветската армия. Паметникът, на който продължава да си стои надписа “На армията освободителка от признателния български народ”. Че народът не е особено признателен и че в по-интелигентната си част мрази руснаците като окупатори, това защитниците на този паметник не щат и да знаят. Неговите сиви войници продължават застрашително да размахват шмайзери и да се борят с всеки, който смее да си мисли, че на 6-ти септември 1944 година Съветската армия е нападнала България, за да я потопи в кръв, да избие и прогони по-заможните й хора, а властта да попадне в ръцете на арогантни, изпълнени с алчност и желание за отмъщение хора, които 45 години по-късно заедно с децата си ще строят новия див капитализъм в прогресивно запустяващата и деградиращата ни родина. Този паметник, който агресивно показва, че Съветската армия е освободила България, а българският народ й е признателен, не търпи никаква намеса. Е, в подножието му могат да се забавляват скейтъри, но без да го закачат. Всяка промяна на паметника, която по някакъв начин поставя под въпрос освободителността и признателността, бива посрещната на нож от руската страна. А българската тихомълком гледа да не й троши хатъра, за да не останем на студено през зимата. Щото без свобода се живее, но без топло не чак толкова.

Та комунизмът може и да умря, но вечната българо-съветска дружба – не

Само се трансформира в българо-руска, съвсем в духа на младата българска държава след 1878 година. Но продължава да е нужна като въздуха и водата на всяко живо същество. Което служи най-вече на вътрешнопартийната пропаганда в самата Русия. Защото руснаците може да живеят зле, но ако на света има народ, който да им е благодарен за стореното от тях – това ще покаже бедите им в светлината на една благородна саможертва. Повече благодарни народи, разбира се, ще е по-добре. Но и само един да има – пак е нещо. Братският български народ, най-близкият, жив да е, толкова много сме направили за него. И когато е нужно, пак ще правим. Но за да правим, не е хубаво този народ да слага сянка върху взаимната ни братска обич. А че този народ има виц как две малки дечица намерили ябълка и по-голямото казало: “Хайде да си я разделим по братски”, а по-малкото се дръпнало: “Аааа, не по братски! По равно!”, това, разбира се, руската власт крие. А българската, притисната от енергийни зависимости, преглъща унизително истинските си чувства. И чисти с пароструйката през нощта, защото предпочита да не се види унижението й посред бял ден. За да не й се налага да среща в очите на свободолюбиви млади хора въпроса защо им отнема правото да кажат своето мнение по исторически въпроси. При това мнение с намигване, с усмивка и с цветовете на дъгата. Мнение, белязано не от омразата, а от иронията. Ирония и към новите, и към старите кумири. Но именно това Русия е най-малко в състояние да понесе. Ако загуби своето специално място на народ страдащ и саможертвен в името на другите – току-виж руснакът се запитал къде всъщност е реалното му място в света и дали управляващите му нещо не го послъгват колко хубави неща е сторил през годините на Великата отечествена война.  А със задаването на този въпрос ще рухне цялата система, обслужваща бившата комунистическа номенклатура и тайните служби начело с другаря ездач, ловящия едри риби в мътни води Владимир Путин. И за да не си задават руснаците въпроси, изключително нежелателно е братският български народ също да си задава въпроси за мястото на руския народ в неговата история.

Руският народ за българския е двоен освободител (точка)

Веднъж от османско робство. После от фашистко. Безкористен освободител, желал винаги доброто на своите братя българи. За разлика от мръсните турци поробители. Цялата история на България е създадена в подкрепа на тази теза. Ако има противоречащ й исторически факт, той старателно се изтрива. А който го пъха под носовете на хората, е мръсен предател и родоотстъпник. Насилствено потурчване, заробване, ограбване: това са петте века Османска империя за българите. Мрачен период, който свършва в мига, в който благородните руснаци повеждат война за освобождението на България. Следват години, в които България кривва от правия път, съюзява се с Германия, губи две войни, за да дойде отново новото светло освобождение – през 1944 година. За връзката между Русия и 1989 година историята мълчи. За 1989-та са виновни американците и изобщо коварният Запад, който излъга светлите комунисти да оставят цъфтящите си страни в ръцете на капиталистите. И да дойде срамното време, когато почват да се правят паметници на летците, бомбардирали България. А че тези летци са съюзници на войниците със шмайзера – за това се мълчи. Мълчи се за всичко, което прави нещата по-нюансирани от сивото на комунистическите паметници. И ако по тях се появи някаква боя, тя се трие. За да остане миналото каквото е. За да не го променяме. Защото тогава, току-виж, сме променили и настоящето си.