Петер Мюнх, Зюддойче Цайтунг

Три години Газа беше откъсната от света. Вече не. Сега камионите доставят костюми и парфюми за новооткритите търговски центрове. Някои абсурди на блокадата също отиват в историята: най-накрая за палестинския сладолед ще има клечки от Израел.

Капучиното е с фина пяна, слодоледът е задоволително кремовиден, сладкишът е истинско изкушение, а пазещите диета имат късмет: могат да разчитат на кола без захар. В тези благословени зали климатиците жужат успокояващо, а келнерът без притеснение може да попита: “Още нещо?” Желанията са изпълними. Чудесно място, супер лукс – и ако случайно токът не спре, жегата не пропълзи отвън, а сладоледът не започне да се топи по-бързо, отколкото келнерът може да го избърше, човек би казал, че е попаднал на най-доброто място отвъд антимюсюлманската стена. В средата на ивицата Газа.

“Газа Мол” беше отворен само преди няколко дни, червеният килим още лежи пред входа, малко е прашасал. Букетите цветя от политици и бизнесмени, пожелали да дадат благословията си за първия търговски център на тази гола палестинска земя, все още стоят на пътеките към супермаркета и бутиците. Компаниите за мъжко облекло залагат на западни марки, жените, както повелява тукашната традиция, се носят по-скоро в черни, дълги дрехи. Техният рай е парфюмерията и за да пазаруват на спокойствие, децата им биват подмамвани в оборудвания с всякакви играчки детски кът.

В ивицата Газа започва нова ера и в “Газа Мол” тя е видима сред пъстрите цветове на всевъзможни стоки. Стоките са пристигнали в страната току-що, защото след три години изолация Израел е отслабил блокадата, обрекла на липси палестинската брегова ивица. Девет турски противници на израелската политика трябваше да умрат, за да склони правителството на еврейската държава да смекчи условията. Най-после камионите в страната влизат пълни догоре със стоки, правят безкрайни задръствания, отравят въздуха и разпръскват надежда.

Пътуването започва далеч на юг в тясната ивица, от триъгълника земя между Газа, Египет и Израел. Израелците пропускат средно по 180 камиона дневно през граничния пункт Керем Шалом. През следващата година броят им може да достигне 400, обещали са военните. Досега са пропускали колкото да не умират хората от глад. Сега тировете са пълни със сладкиши от Кайро, чували пшеница от Япония, с ананасов сов сок и боб, с талашит и топове плат. С всичко нужно не просто за оцеляване, но и за живеене. Разбира се, човек и преди можеше да се снабди с дефицитни стоки, които преминаваха през черноборсаджийските тунели от Египет. Но цените бяха високи, а качеството ниско. Сега цените падат, качеството се вдига, а предлагането е много по-голямо.

Това е ясно видимо в магазините и на пазарите. В супермаркета на “Газа Мол” човек може да види щастливи жени като Зузу Ум Мохамед, която бута пред себе си препълнена пзарска количка. Тя пърха от щастие при изобилието от екзотични плодове и възможността да избира между десет различни марки прах за пране.

Но встрани от пазарите и малкото асфалтирани улици следата на новите стоки се губи много бързо. Губи се и надеждата. Тук се срещат жени като Имам Абу Шанаб. Тя е на 32 години, родила е 8 деца, държи за ръка 4-годишния Ахмед, който не спира да се върти насам-натам.

Веднъж на всеки три месеца тя идва в складовете на ООН, години наред. Днес също очаква да получи новите продукти. В ръцете си държи жълти купони. Жълто е цветът за големите семейства и тя изброява какво й се полага: 8 чувала по 50 килограма брашно, 27 килограма захар, 27 килограма ориз, 10 килограма мляко на прах, 24 литра олио, 8 консерви телешко варено. Това трябва да стигне за оцеляването на десет души за четвърт година. Когато са им нужни обувки или химикали за децата, трябва да продадат част от брашното или олиото. Друг доход нямат.

“Мъжът ми по-рано работеше в Израел, но от десет години е без работа.”

Тя самата е кандидатствала за работа в офиса на ООН – да приготвя чай, да разпределя пощата, каквото и да е.

“Дори не ми отговориха.”

“Не виждам надежда. Единственото, кото би ни помогнало, е работа, за да можем сами да изкарваме прехраната си.”

Отново се натъкваме на същото проклятие – то тегне над много семейства като това на Иман Абу Шанаб. Те живеят в един от бежанските лагери, направени за останалите без дом палестинци след войната за независимост на Израел от 1948. С течение на годините тези бежански лагери са мутирали в мизерни гета, и луксозните нови стоки никога няма да стигнат до тях, така, както и Иман Абу Шанаб никога няма да стъпи в новооткрития “Газа Мол”.

Един милион от 1.5 милионното население на ивицата Газа са регистрирани като бежанци – и 800 000 са зависими от помощите на ООН.

“За тях е без значение дали блокадата ще е по-лека или не, казва Джон Гинг. Те ще продължат да получават от нас все същите пет или шест неща, нищо повече.”

Джон Гинг е бивш ирландски офицер. От 2006 е ръководител на мисията на ООН в ивицата Газа . От години предупреждава за резултатите от израелската блокада в ивицата Газа - “хуманитарна катастрофа”. Сега блокадата е отслабена, но за бежанците в ивицата той не вижда подобрение.

Гинг е от хората, които без притеснения критикуват и израелското правителство, и управляващите в Газа “Хамас”. През 2007 става жертва на неизяснен и до днес атентат – измъква се невредим и непримирим.

“Нужен е още международен натиск, казва той. Не стига блокадата да бъде отслабена, тя трябва напълно да се премахне.”

Но той не иска да изглежда несправедлив, нито неблагодарен и има достатъчно дипломатически усет, за да похвали правителството на Израел.

Отслабването на блокадата е положителен знак, промяната е видима.

“Не искам да губя времето си в скептицизъм и цинизъм.”

Затова отправя конкретни предложения, например: отваряне на границите за все още затворените в ивицата жители, възможности за износ, построяване на пристанища. Припомня и за летището, съществувало в Газа. Построено със средства от ЕС, то е разрушено от израелските бомбардировки.

“Ако сега имаме възможности, трябва да се възползваме максимално от тях, казва Гинг.

Доскоро никой в Газа не е споменавал думата “възможности”, това също е признак на промяната. За някои тази възможност може да е сламка, за Гази Муштана – плоска дървена пръчица. Пръчка за сладолед – без нея в Газа е невъзможно да се яде нито “Ескимо”, нито “Бос”, нито “Снупи”, нито “Милки”.

Муштана е в сладоледения бизнес от 40 години. “Ние сме най-старата фабрика за сладолед в Палестина”, казва той. Рецептите са семейна тайна, но каква полза от тайни, ако липсват продуктите? Той е пренасял най-необходимото през контрабандния тунел, но блокадата почти е разрушила бизнеса му. Производството е спаднало с 80%, от назначените 100 работника са останали 40. И те работят максимум по два дни в седмицата.

Сега обаче Гази Муштана седи в студения си като фризер и без прозорци офис и държи високо във въздуха една сладоледена клечка без сладолед – току-що пристигнала от Израел. Тя е поръчана и платена преди години – и най-после е доставена. Бизнеспартньорът от другата страна на границата е оставил стоката на склад за всичките тези години – двамата се познават отдавна и си имат доверие. По-рано “Ел Аруса” е изнасяла сладолед и за Израел. Зад бюрото на Муштани се вижда една пожълтяла снимка отпреди 25 години, на нея той е в хотел “Хилтън” в Тел Авив. Министърът на индустрията на Израел му връчва награда за сладоледа.

Фирмата дори е произвеждала кашерски??? сладолед, в палестинско-израелския индустриален парк на Ерец. В момента от него, както и от летището, са останали само развалини.

Конфликтът не е пощадил и пръчиците за сладолед. Но ето че сега за палестинския сладолед отново има израелски клечки и Гази Муштана твърди, че “надеждата се възражда”.

Но също и: “Нека бъдем реалисти.”

Най-голямата му тревога е свързана с факта, че в ивицата има ток само по 12 часа на ден.

“Никой търговец не купува сладолед, ако не може да го съхранява.”

Но малките пръчици за сладолед от Израел го карат да вярва, че някой ден животът в Газа може да се възроди. Онзи, нормалният живот.

Това е мечтата на всички – след три години пълна изолация и депресия. Изключение са само няколко мъже – онези начело на държавата и няколко други, от които нищо не зависи. Сред онези на върха например е Ахмед Юсуф, който стои на кабинетната маса??? в правителството на Хамас. Той смята отслабването на блокадата за измама, с която Израел отново иска да си измие очите пред света.

“Пращат ни кетчуп и майонеза, а хората тук дори не са чували за тези неща.”

Има възражения и срещу сладките детски лакомства и чипса: “Не съм убеден, че са добри за здравето на децата ни, освен това само правят боклук по улиците.” Колкото повече вика, толкова по-ясно става: Хамас се чувстват заплашени от новооткрития пред Газа шанс.

Защото беднотията и мизерията причинени от блокадата създават чудесни условия за постигането на техните цели. Хамас могат да се обявят за спасители на загубилите надежда и да спечелят всички, които няма какво да губят. Но работа, развитие, перспективи – Хамас се плашат от тях. Който има надежда, няма толкова лесно да се остави да бъде поведен от омразата.

Но и най-големие бедняци имат проблем с потока нови стоки. В Рафах (???), там, където сега се трупат камионите, Абу Мохамед клечи под палатков навес. И не спира да се оплаква. Под него земята се разтваря, но тунелът му стои празен и ненужен. “Израелците ни съсипаха бизнеса.”

Контрабандисти като Абу Момамед печелели добре от блокадата, целият град приличал на изваден от Дивия Запад по време на Златната треска, само без уиски. След треската идва отрезвяването.

Камионите докарват в Газа това, което те преди рисковано са прекарвали през тунела. Остава само търговията с цимент и стомана, защото забраната за внос в страната не е вдигната. Но контрабандата вече не е така изгодна, цените падат, защото собствениците на всички 1200 тунела се занимават само с това.

“Ако така продължат нещата, ще затворим тунела.”

Но и Абу Мохамед това може да е нова надежда, светлина в края на тунела. По-рано той е гледал зеленчуци на своите собсвени десет дунама, близо един хектар земя. Продавал ги е в Израел, това му е стигало да изхрани себе си, жена си и трите си деца. След затварянето на границата бизнесът умира. Затова Абу е изкопал тунела.

“Ако можех пак да продавам зеленчуците си, бих се върнал и отново бих засял земята си.”