Материалът е публикуван в австрийския вестник "Die Presse" на 2 декември 2007. Авторът Ервин Кох е роден през 1956 година в Люцерн, Швейцария. Носител на много журналистически награди.
През януари 2000, забравил е денят, Абу Бакр, сарач от град Гуля, тръгва да си търси щастието по света. Той гали корема на жена си и стиска устни, за да не заплаче – тя е бременна.
Абу Бакр Касим е от уигурите – тюркско малцинство в Западен Китай, десет милиона са само в района на Ксинджанг. Те са мюсюлмани, завладени и потискани от Китай вече половин век, в Източен Туркестан.
Абу Бакр лети от Урумги, Китай за Бишчек, Киргизия. Там, на пазара в Торбаз, той се пробва като търговец, продава часовници, въжета, стоки от кожа, дава рушвети на киргизките полицаи, които го изнудват. Иначе ще го върнат в Китай. Понякога се обажда на жена си в Гуля, който китайците наричат Йининг, и пита за детето в нея.
На пазара той се запознава с Адел, пет години по-млад, уигур от Гуля. Адел Абдул-Хеким говори малко, той е търговец, баща на три деца, избягал от родината си като Абу Бакр. Мъжете наемат стая на края на пазара в Торбаз и започват да работят заедно.
Моят най-ранен спомен е, разказва Абу Бакр, че като дете винаги носех стари дрехи, защото нямахме пари. Носех дрехи с дупки до 1985, когато започнах работа в една кожена фабрика при китайците.
А моят най-ранен спомен, разказва Адел, лежейки в леглото си вечер, е как търсех овце в планината и се загубих, за цели три дни, и едва не замръзнах.
Близнаци! Две момчета!, вика радостно жената. Как искаш да ги кръстим?
Когато има пари, той й праща
Китайците, разказва Абу Бакр, хвърлиха баща ми в затвора за две години, защото го хванали да се моли. Увесили го на тавана, наклали огън под краката му.
Началото на юли 2001, забравили деня, Адел и Абу Бакр вземат самолет от Бишчек, Киргизия до Карачи, Пакистан. Абу Бакр е чувал за един уигур, който има кожена фабрика в Турция, него искат да намерят и да го помолят за работа.
Когато отида там, казва Абу Бакр на жена си, ти и децата ще дойдете при мен.
Абу Бакр и Адел нямат пари за самолетен билет до Турция. Вземат автобус от Карачи до столицата на Пакистан, Исламабад. Абу Бакр и Адел се изгубват в града и срещат един уигур, който живее тук. По-добре да чакате в Афганистан, казва им той, защото Пакистан понякога предава уигурите на Китай. В Афганистан има едно село, където живеят само уигури, по-добре идете там.
Негов приятел ги закарва до границата с Афганистан, 26 юли е, 2001, може и 27. На границата стоят войници, пакистански, афганистански, но не ги е еня, вечерта стигат Джелалабад, Афганистан, двама уигури приютяват Абу Бакр и Адел в къщата си.
Три пъти, разказва Адел на другите, съм бил в затвора в Китай: Признай, че си сепаратист! Признай, че си мюсюлманин и терорист!
Селото, в което живеят само уигури, на четири часа от Джелалабад, в полите на няколко хълма, които наричат Тора Бора, е
шест порутени къщи, 30 души, един сив гол площад
Там има един мъж, който познава всичко, има радио и голям автомат – Абдулмухсин, главатарят. Абу Бакр и Адел, заедно с другите, вдигат къщите наново, четат корана всеки ден, прекарват време под един покрив заедно с Акдар Касем Басит от Гуля, който китайците наричат Йининг, и с Ахмед Адил от Кашгар – и двамата глави на семейства, търсещи спокойствие и пари.
Аз видях, разказва Акдар, как китайците стреляха в тълпата, как пръскаха водни струи посред ледената зима и как натикваха хората в камиони и ги отвеждаха.
Понякога Абдулмухсин ги вика за молитва, понякога за упражнение на големия руски автомат. Кой знае, казва той, някой ден може това, което научите тук да ви дотрябва в борбата с китайците.
Един ден, може би на 12 септември 2001 година, той прошепва на ухото на Адел: Мюсюлмани са нападнали Америка, отвлекли са самолети и са ги забили в две кули. Може Америка да се защити. Но ние сме уигури, приятели на Америка, защото сме врагове с Китай.
На 11 или 12 октомври 2001 година през нощта самолети бомбардират селото в полите на Тора Бора. Който успява да избяга от къщурките, се скрива в пещерите. На сутринта от селото не е останало нищо, от 30 мъже 13 ги няма, трупът на главатаря, който има радио и автомат, е разкъсан на парчета.
От долината се приближава една кола, с афганец на волана, до него седи Аюб Хаджи Мохамед, уигур от Кашгар, Народна Република Китай. Аз отивам, разказва той, в Америка, за да стана лекар.
В Тора Бора е зима, вали сняг, 18-те уигури събират каквото може да се яде и се крият в пещерите. Самолети порят небето, от страх заради бомбите мъжете сменят долините,
срещат диви маймуни, които ги замерят с камъни
Два месеца пълзят през планините, мръзнат, гладуват, молят се, накрая срещат няколко чужденци, араби, проследяват ги в мъглата и стигат до село. Добре дошли в Пакистан, казва някой. Уигурите се страхуват, че може да ги предадат на китайците. Затова казват, че са узбеки, които живеят в Афганистан и сега бягат от войната. Заколват една овца и ги гощават. По улиците висят обяви: ще получите милиони долари, ако помогнете да хванем убийците от Ал Каида и талибаните.
На третата вечер някой завежда уигурите до една джамия извън селото. Те трябва да се скрият вътре, защото полицията идва да претърси селото. Отпред ги чакат каруци, Абу Бакр, Адел, Ахмед, Акдар, Аюб и другите 13 уигури, объркани, благодарни, се качват отзад, пътуването трае час и половина, после някой заповядва да се прекачат на камиони, към полунощ те са в някакъв град без име, камионите спират пред голяма сграда, уигурите минават през вратата и веднага им слагат белезници. Ние сме узбеки, мюсюлмани като вас, какво сме направили, че ни биете, сякаш сме кучета?
По някое време им донасят дрехи, тънък син плат, панталон и яке в едно. След две седмици, през нощта, закарват уигурите, с вериги на ръцете и краката, с черни чували на главите, в един самолет.
Защо?, пита Абу Бакр.
Защото са ви продали за 5000 долара.
Няколко часа по-късно уигурите са в Кандахар, Афганистан, някакви мъже крещят, изкарват ги от самолета и с удари и ритници ги карат да легнат на земята. Пред всеки пленник стоят трима с високи ботуши, който мръдне, получава ритник. Свалят им чувалите от главите, веригите, събличат ги, те стоят голи на студа. Ще кажем кои сме наистина само на американците, прошепва Абу Бакр.
Съмва се. На затвора се вее американското знаме. Нашето спасение, казва Абу Бакр.
Говориш ли английски?
Не.
Защо ти, копеле, не говориш английски?
Говориш ли английски?
Защо, кучи сине, ти ще ми говориш английски?
Ние сме уигури, избягали от Китай, не сме терористи, напротив, обичаме Америка, страната на свободата, ние сме на ваша страна.
Непрекъснато ги водят на разпит, бият и крещят, свалят ги в прахта и ако някой вдигне глава, усеща носа на ботуша. Аз отивам в Америка, плаче Аюб, за да стана лекар.
Ще стигнеш Америка, смее се един войник.
През юни 2002, с превързани очи, запушени уши, приковани към седалките, уигурите стигат залива Гуантанамо, база на американските военноморски сили, в южната част на Куба. Там килиите вече са готови, 24 в една редица, 48 в един блок, лагер Делта, Машендраат.
Заповядват на уигурите да се съблекат, войниците се смеят, водят ги към банята, карат ги да облекат оранжеви гащеризони, снимат ги и разпитът започва.
Мислиш ли, че целият свят трябва да вярва в исляма?
Повече от 800 мъже са задържани от САЩ в залива Гуантанамо, Америка ги нарича enemy combatants, вражески бунтовници. Срещу тях няма повдигнато обвинение, няма съдия, няма адвокат, нито проверка за законността на задържането.
Още веднъж, Мистър Абу Бакр: Ти все пак би искал целия свят да вярва в исляма?
В килията има метално легло, върху него дюшек и две кърпи, паста за зъби, четка за зъби и едно гърне за голяма и малка нужда.
Нали нямаме тайни, афганецо. Бил ли си член на политическа партия или организация?
Не.
Имал ли си оръжие?
Не.
Но си стрелял с оръжие близо до Тора Бора.
Да.
Защо?
Защото ми казаха, че няма да е зле да знам как се стреля.
Значи си стрелял.
Да.
Защо?
Всяка сутрин в пет будилникът звъни за молитва. След това пазачът хвърля закуската в килията. После чакане, малко спане, после молитва, четат Корана, после обяд, чакане, спане, миене, къпане, чакане, разпит, вечеря. 15 минути на ден, заедно с душа, уигурите не са зад решетките. Абу Бакр смята на колко години са близнаците.
Имаме доказателства, че си член на ислямисткото движение в Източен Туркестан, което има връзки с Ал Каида.
Какви доказателства?
Свидетели.
Свидетели?
Не си усложнявай живота.
И китайците ме обвиняваха, че съм член на ислямисткото движение в Източен Туркестан, но такова движение няма, то е измислица на китайците, за да ни накарат да им се подчиняваме.
Когато им е скучно, пазачите хвърлят камъчета през решетките. Усилват звука на телевизора, за да не може Абу Бакр да спи. Пърдят, когато се моли. Номера 260, 276, 279, 283 и 293: Абу Бакр, Адел, Ахмед, Акдар и Аюб спират да се бръснат.
Кога отиде в Афганистан?
През август 2001.
Значи преди нападението на Ал Каида над Америка.
Не знам кога какво се е случило в Америка. Аз отидох в Афганистан през август 2001.
Ако много скучаят, пазачите изваждат някой затворник от килията и го събличат. 30 затворници изгубват ума си и ги държат в специална килия. Ако искат да накажат някого,
пазачите го затварят при лудите
40 затворника решават да се обесят. Пазачите осуетяват опитите.
Мислиш ли, че светът щеше да е по-добър, ако вярваше в исляма?
Не.
През септември 2002 Съединените Американски Щати разрешават на Народна Република Китай, която в годишния си доклад за човешките права обвиняват, че потиска уигурите мюсюлмани, да изпрати в Куба петима служители, за да разпитат 22-мата уигури, които са задържани в Залива Гуантанамо.
Ако можехме, казват китайците и пушат в стаята без прозорци, щяхме да те вземем с нас вкъщи. Само ако разкажеш на американците, че сме те измъчвали, в Китай ще те изправим пред съда. Ние знаем, казват китайците, колко деца имаш и къде живеят. После снимат, отстрани, отпред.
В края на 2003 година министерството на отбраната на САЩ стига до заключението, че 17 от задържаните уигури са безвредни, че произтичащият от тях риск е ограничен, доколкото омразата им е насочена срещу Китай, а другите петима, номера 260, 276, 279, 283 и 293, са били в неправилното време на неправилното място, значи могат да бъдат освободени.
В края на 2004, месеци след като Конституционният съд на САЩ е дал на затворниците в Залива Гуантанамо правото причините за задържането им да бъдат проверени от съдия, Combantant Status Review Tribunals. Абу Бакр седи на бял евтин пластмасов стол, с ръце и крака, завързани за една греда, закопана в земята. Съдията седи царствено върху черна кожа, зад гърба му виси огледало, зад него, невидими за затворника, войници.
Вие американците, започва Абу Бакр Касим, вие не сте наши врагове. Ние уигурите имаме достатъчно врагове, китайците, повече от един милиард. Защо да си създаваме още врагове? Вие ме обвинявате, че докато съм бил в Афганистан, съм чел Корана. Как може да ме обвинявате в това? Америка все пак е свободна страна, в която всеки може свободно да вярва в каквото иска. Как може да ни обвинявате, че изучаваме Корана?
Как може някой да навреди на могъщите САЩ, като чете Корана?
Ако смятате това за престъпление, тогава каква е разликата между Америка и Китай? Целият свят знае, че Америка защитава човешките права и демокрацията. Но Америка се издава сама. Нашата вяра в Америка беше голяма. Мислехме си: ако някой ни помогне да се освободим, това ще е Америка. Как можете да ме наричате вражески бунтовник, мен, който бях на път и без оръжие, продаден от някакви пакистанци? Докато бях още у дома, четях истории за Америка, забранени истории. Четях как един президент на Америка искал да разруши някаква къща, за да построи нова. Но преди това се качил на покрива и намерил там едно птиче в малкото му гнездо. То топлело своите малки. Тогава президентът решил да не събарят къщата, докато малките не започнат да летят, говори Абу Бакр пред съдията.
Абу Бакр, Адел, Ахмед, Акдар и Аюб, след две и половина години в Куба, получават ново име, NLEC (not longer enemy combatants). Един адвокат от Бостън, Сабин Уилет, може да посети Абу Бакр и Адел. Уилет се среща с тях в една дървена килия без прозорци, ръцете и краката им са приковани към греда, дълбоко забита в пода. Адвокатът почти случайно научава, че двамата отдавна са освободени от всички обвинения, никой досега не го е казал на уигурите. Уилет дава телефона на Абу Бакр, той се обажда на жена си, не знае какво да й каже, тя плаче. Близнаците са на пет години.
Пред Върховния Съд на Съединените Американски Щати адвокатът предявява иск за възможно най-бързо освобождаване на затворниците. Министерството на отбраната се извинява, но въпросът е зададен на повече от 100 страни, от Ангола до Австралия, от Лихтенщайн до Чили, но никой не желае да приеме уигурите, най-вероятно, за да не си разваля отношенията с китайците. САЩ, от страх да не създадат прецедент,
също не желаят да ги пуснат на своя територия
Август, 2005 преместване от лагер Делта в лагер Игуана, 4 километра. Уигурите, заобиколени от огради и камари бодлива тел, пазени от войници, могат да се движат, да готвят, да гледат телевизия, анимационни филми, филми за животни и Хари Потър, никакви новини. Адвокатът иска да изпрати един речник, уигурско-английски. Забранено е, казват от ръководството на затвора, всичко, което затворниците могат да използват срещу САЩ, няма място в залива Гуантанамо.
На 19 януари 2006 година Ахмед пише писмо на външната министърка на САЩ Кондолиза Райс. Как страна като САЩ, която претендира да защитава демократичните права на потисканите народи, може да третира някого така, както третира мен, това умът ми не го побира. Питам се дали американското правителство има намерение да ме държи затворен цял живот, ако не намери страна, която да ме приеме. Това ли е справедливост?
Абу Бакр се сеща, че някъде по това време има рожден ден.
Аюб има болки в гърба и иска да го види лекар. Когато никой не идва, той събаря телевизора на земята. Затварят го отделно.
Уигури в САЩ предлагат да дадат подслон на своите хора.
Април 2006, в Тирана американският посланик очаква министър председателя Сали Рам Бериша. Той, управляващият едно от най-бедните късчета от Европа, е готов да пусне уигурите в страната си. Албанците искат Америка да подкрепи политическата независимост на Косово, където живеят основно албанци, и освен това да се погрижи за скорошното приемане на Албания в НАТО.
Кондолиза Райс не отговаря на Ахмед. Преди обяд на 1 май един офицер влиза в “дома” на уигурите и казва, че най-накрая са намерили страна, която да ги приеме. Но коя е тя, той няма право да каже.
Абу Бакр, Адел, Ахмед, Акдар и Аюб се надяват, че става дума за Германия, Швейцария или Турция. Следобед един представител на Международния комитет на Червения кръст произнася името – Албания. Те разбират Алемания.
Три дни по-късно, след четири години в залива Гуантанамо, дават на мъжете разноцветни дрехи, дънки, ризи, якета, също четки за зъби и гребени, за вечеря има месо. Получават извинение от името на началника на затвора.
После, към 11 вечерта, им заповядват да се качат на един самолет на Луфтвафе, те седят завързани за седалките си, обградени от 30 войника, 12 часа до Албания.
Абу Бакр забравя страха си, че ще ги предадат на китайците едва като сутринта на 5 май 2006 година вижда европейски лица, летището е „Майка Тереза” в Тирана. Двама албански служители ги очакват, записват имената им, а след това им дават знак да се качат в един малък автобус, с който ги закарват до Барбу, на края на града. В Барбу има стара казарма, няколко ниски жълти къщи, Националния център за бежанци,
обграден от огради, стени и боклук,
с решетки на прозорците. На високата метална врата стои пазач, с пистолет на колана. Закуска от 8.30 до 9, обяд от 12 до 13, вечеря от 18 до 19, от 22 до 5 тишина, вода три часа на ден. За освобождаването на клиентите си адвокатът в Бостън научава по е-mail.
Два дни по-късно, на 7 май 2006 година министър председателят Бериша заминава за Хърватска, за да се срещне с Дик Чейни, вицепрезидент на САЩ, който уверява Бериша, че е добре информиран за желанието на Албания да стане член на НАТО. Бериша благодари и казва, че е Албания е готова да плати за членството всяка цена.
Уигурите, без пари и документи, седят в казармата на края на града и гледат телевизия, те имат четири стаи, в една спят Аюб и Акдар, в друга Адел и Ахмед, а в третата – Абу Бакр, най-възрастният, на 38. Един лекар проверява здравословното им състояние. Албания подарява на всеки по 50 евро на месец. Едно отиване в града струва 8, едно обаждане до вкъщи – 20. Те отново се бръснат.
В едно интернеткафе на площад Стандберг те написват в една търсачка числото 9/11, за първи път виждат горящите кули на Световния Търговски Център на 11 септември 2001 година.
Те седят в казармата и гледат телевизия, албански песни, сръбски танци, хърватски, македонски, гръцки, италиански новини, които не разбират. Половин година три пъти седмично в казармата една учителка и преподава албански, след това не идва повече, защото не са й платили.
Играеш ли футбол, питат близнаците по телефона.
Три пъти китайският посланик в Албания иска среща с министър председателя и иска предаването на петимата уигури. Албания, според Китай, нарушава международното право. Китай отказва посещението на своя външен министър в Тирана.
Те чакат и гледат телевизия, в петък отиват в града за молитва, бавно и уморено, с ръце на гърба, един след друг. Веднъж генералният консул на Китай идва в старата казарма, оглежда се и изчезва в черния си мерцедес. Веднъж в двора се появява представител на комитета за бежанците към ООН и пита как е. Умираме от скука. Затова отговорността е на Албания, казва той.
В средата на май 2007 те си позволяват да вземат такси до кабинета на Бериша, за да го помолят за помощ. Стигат до преддверието, където един скеретар им казва, че Бериша има ужасно много работа точно сега, тъй като очаква посещението на американския президент Буш.
Моят най-ранен спомен, разказва Адел вечер в леглото си, е как се изгубих в планината, докато търсех едно стадо овце. Аюб го боли гърбът. Не говорят за Гуантанамо.
Те решават, че на 10 юни 2007, когато президентът Джордж У. Буш идва в Тирана, да застанат на пътя му от летището за града, да гледат и да мълчат. Управителят на бежанския център ги кани на излет до морето, не е далеч, казва той. Ако искат да видят Буш, може и вечерта като се върнат. По пътя на управителя му става лошо, маслинова алергия, твърди той и отива в болница за три часа, вече е късно да видят Буш.
В един августовски ден един служител на външно министерство донася в казармата, заобиколена от огради, стени и боклук, пет тъмносини паспорта.
Този документ е валиден за всички страни освен Китай, приносителят е длъжен да се върне в Албания.
Понякога им е смешно. Понякога Абу Бакр се събужда уплашен и не знае кой е изкрещял. Те гледат телевизия и чакат да дойде петък.
