На този концерт ме отведоха моето незнание и любопитство – за Арабската пролет знам само от медиите, много исках да преживея наживо поне частица от нея. Затова, когато разбрах, че за седмицата на престоя ми в Хановер ще имам шанса да чуя тунизийката Емел Матлути – един от символите на първата арабска революция – не се колебах дълго. Надявах се да разбера доколко реални са страховете на хората, че след края на диктатурите в арабския свят ще дойде на ред страшният ислямизъм.
Залата беше пълна – германците също са любопитни, особено за исляма – логично, нали? Организаторът на концерта предупреди публиката да не се плаши от прерастващите понякога в силни викове песни. И ни остави да се чудим какво ще последва.
Първо заеха мястото си музикантите – цигулар, перкусионист и диджей. След тях на сцената излезе и Емел – с вечерна черна къса рокля с голи рамене. Прическата беше успяла да укроти буйната й коса само донякъде. Ако тази 30-годишна миниатюрна красавица беше суетна, тоалетът й щеше да бъде елегантно завършен с черни обувки на високи тънки токчета. Краката й обаче бяха боси и за това си имаше сериозна причина. Но тя стана ясна по-късно.
Арабските страни са мястото, където Югът среща Изтока и комбинацията е повече от взривоопасна – лудият див темперамент се усеща в ритъма на музиката, в рязко сменящите се тоналности на гласа, в скоростта, с която може да плаче цигулката. Затова последвалото мило и тихичко “Данке шьоон” от устата на певицата със силния, идващ от дълбините на душата й глас изненада всички. Приятно разбира се. 
Емел говореше на английски. Разказваше кратка история за всяка от песните си – повечето от тях са писани преди 2011, посветени са на мълчанието заради диктатурата, на страстното желание на тогавашната студентка да има промяна и на надеждата, че някой ден тя ще дойде.
Певицата не престана да изненадва зрителите: с признанието, че има една особено любима група от Германия: “очарователни момчета, казват се Рамщайн”, след което красиво и женствено изпя тяхната “Пролет в Париж”; “Белият заек” на “Джеферсън Еърплейн” пък прозвуча в  арабски вариант; на Ленард Коеновата “Алелуя” почти всички в залата подемаха припева (в Германия в църквите, особено протестантските, каквито са повечето в северната част, много се пее). А когато перкусионистът се развихри по тъпаните, и в залата се развихриха десетки тела – на тийнейджъри, на арабин в традиционна носия с немската му съпруга, на младеещи 60-годишни дами.
Гледах как Емел грациозно извива ръце и шия, как след това дълго може да се върти в транс, напомнящ суфизма, и страхът от исляма ми изглеждаше безкрайно наивен. Ако една ислямска държава е в състояние да възпита една толкова свободолюбива жена и народът толкова да заобича песните й – значи проблемът едва ли е в религията. Дали пък бедността и изолацията, липсата на образование, на перспектива за достоен живот, нна чувство за справедливост не са онези, които тласкат хората към екстремизма? Дали и другите сред публиката в тази зала си даваха сметка за това? Дали, ако един ден хората, които си дават сметка за това и действат според тези свои убеждения, станат мнозинство – ще заживеем в един по-добър свят? Един, където възможността да танцуваме с босите си крака е по-важна от това те изглеждат по-дълги с обувки, за които сме платили стотици левове?  Аз си го пожелавам. Пожелавам си също усмивките в него да бъдат повече – така, както бяха безкрайно много след този концерт на Емел Матлути.

„Арабската пролет“ наистина е концерт, но там инструментите издават зловещи звуци.
Не ти трябва да се потапяш в никаква частица от „Арабската пролет“ защото можеш да се удавиш в океан от кръв.