По ирония на съдбата навръх националния празник бях на работа. Причината беше, разбира се, в глобализацията - просто немците от фондацията, чийто шеф очаровах да ме вземе на работа, очакваха нещата в нашата мила родина да се случват по немски и не по български - дори нещо повече - да се случват без те да се напънат поне малко, а това, разбира се, няма как да стане, нито в България, нито където и да е по света, та тези мили хорица барабар с нас, ортскрефтите (буквален превод - местните сили, а смисълът - тезумците, на които плащаме по-малко за същата работа) се вдигнахме навръх трети март в новия си офис, за да събираме в кашони папки, които преди това са били празопаковани от хамалите - защо?, за да освободим място за другите папки, за които иначе нямаше никакво място - защо?, защото въпросния шеф на фондацията, ръководен безспорно от най-добри намерения да спести пари на немските данъкоплатци, беше заврял бюрото на площ 260 квадратни метра, където щяха да се съберат само папките, трупани добросъвестно и отново с най-добри намерения в продължение на десет години! Според мен немската нация е изправена пред нова опасност, не по-малко страшна от националсоциализма и тя се крие в огромното количество папки, които събират прах в продължение на години в очакване някой да ги отвори....
Та именно за тези папки в номия офис нямаше никакво място и аз си умирах от смях само като си предтавях как единият ми колега (готин пич, но понякога истеричен като жена пред мензис) е местел прехвърлял насам натам по пака-две - на ръба на истерията, разбира се.  А така е трудно да се свърши нещо смислено. Добре, че бяхме българските момичета да свършим работата..
Но работата беше дълга и упоителна, та я вършихме в транс до вечерта,само  с една малка почивка за обяд, в която се забавлявахме доста. Баш шефът обаче остана да дъвче някакъв сандвич в прашасалия офис - явно се чувстваше гузен.
Все пак успях и аз да закача нещо от патриотичния празник - вечерта една приятелка имаше рожден ден и си го празнува във Фенса, където имаше концерт на Балканджи. Спомням си тяхната пръва изява - на един концерт за културните дни на бесарабските българи, с които те имаха връзка дотолкова, доколкото музиката им е базирана на българския фолклор. Бяха млади и музиката, която правеха, беше наистина супер приятна.
Сега обаче аз ли остарях, те ли бяха загрубели, озвучението ли беше лошо, или ушите ми бяха твърде капризни, но барабаните и басът им просто ме подлудиха. Красотата на фолклора се губеше някъде под безумно дрънкащата каса и дори мелодичният вокал не можеше да направи нещата по-добри. А и публиката - само дето никой не викна Атака. Щеше да им отива обаче. Някаква патриотична агресия беше обхванала тези младежи, които даже не разбираха, че 3-ти март е просто подписването на някакъв договор, който не остава в сила и една година. Лично за мен 3-ти март е просто една илюзия. За каква свобода можем да говорим, когато знаем какво се случва с много от хората, допринесли реално за новото създаване на България. И как Стефан Стамболов от въстаник става диктатор. Ами за самоубилата се майка на Левски - от отчаяние и глад?
Да не говорим за политиците ни, които ни продават сега...

За германската (не немската нация) грешите, такава мисля вече няма - демографски, културно, след време и морално едва ли ще има.

В този ред на мисли ще спомена за един друг празник:

http://germantiger.blog.bg/history/2011/05/09/edin-germanec-protiv-9-mai.744071

P.S.
Да прощавате патоса и вероятно наивитета ми ;)