Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.12.2016 22:24 - Чик
Автор: lililota Категория: Изкуство   
Прочетен: 2122 Коментари: 7 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

"Чик" е книга за две 14-годишни хлапета – Майк Кликенберг и Андрей Чихачов, които близо седмица обикалят околностите на Берлин с една открадната Лада. И двамата са аутсайдери в гимназията, където учат, и двамата не получават покана за събитието на лятото – рождения ден на красавицата Татяна, в която Майк е тайно и несподелено влюбен. Това ги сближава и амбицира да използват свободата си – особено Майк, който неочаквано остава сам вкъщи: майка му отива на „курорт” в клиника за лечение от алкохолизъм, а баща му – в „командировка” със секретрарката си.


По пътя си хлапетиите срещат всякакви хора; най-вече странни: едно семейство, в което всички деца имат страхотна обща култура, но никога не са пазарували от супермаркета; един старец, който първо стреля по тях, а после им разказва едно-друго за комунизма; една логопедка, за която не сме сигурни дали се радва да наруши правилата, или просто е малко чалната, но затова пък е невероятно мила...


Макар че историята завършва до известна степен катастрофално, в края й Майк е победител: от аутсайдер става герой в очите на съучениците си, дори и на любимото момиче. Но... това вече не е толкова важно за него, след всички луди срещи през това лудо лято...
 

 


1


Първо те удря миризмата на кръв и кафе. Кафемашината стои отсреща на масата, а кръвта е в обувките ми. Ако трябва да съм честен, не е само кръв. Когато по-старият каза „четиринадесет”, аз подмокрих гащите. През цялото време клечах накриво върху табуретката и не помръдвах. Виеше ми се свят. Опитах да изглеждам както си представях, че би изглеждал Чик, когато някой му каже „четиринадесет” и тогава от страх подмокрих гащите. Героят Майк Клингенберг. И при това не схващам за какво е цялата гюрултия. Беше ясно от самото начало, че ще свърши така. Чик със сигурност нямаше да подмокри гащите.


Къде изобщо е Чик? За последно го видях на магистралата, как подскача към храсталака на един крак, но според мен са успели да го гепят. Човек не може да отиде далеч на един крак. Разбира се не мога да попитам полицаите. Защото, ако не са го видели, най-логично е изобщо да не зачеквам въпроса. Може пък и да не са го видели. И от мен няма да го разберат със сигурност. Да ме измъчват, ако искат. Макар че, струва ми се, немската полиция не може да измъчва никого. Да измъчват могат само по телевизията и в Турция.  


Но да седиш опикан и окървавен в караулката на пътната полиция и да отговаряш на въпроси за родителите си също не е най-кефещото нещо на света. Може би дори щеше да е по-приятно, ако ме измъчваха, тогава поне щях да имам причина да съм ядосан.

Най-добре е да си траеш, беше казал Чик. И аз така мисля. Сега и без това на кого му пука? И на мен не ми пука. Е, пука ми де. Например за Татяна Козич. Макар че доста дълго не бях мислил за нея. Но сега, като седя на тази табуретка, навън магистралата фучи, а по-старият полицай от пет минути стои до кафемашината отзад и пълни вода и я изсипва, натиска шалтера и гледа уреда отдолу, макар всеки идиот може да види, че щекерът на удължителя не е включен, ща не ща, пак мисля за Татяна. Защото, казано честно нямаше да съм тук, ако я нямаше Татяна. Макар че тя няма нищо общо с цялата история. Май не е ясно какви ги дрънкам, а? Съжалявам. Пак ще опитам. Татяна никаква я няма в цялата история. Най-красивото момиче на света го няма. През цялото пътуване си представях как тя може да ни види. Как надничаме от житата. Как стоим с цял сноп маркучи на бунището като последните смотльовци... Винаги си представях как Татяна стои зад над и вижда каквото виждаме ние и се радва, както се радваме ние... Но сега съм щастлив, че само съм си го представял.


Полицаят издърпва една зелена хартиена кърпичка от един автомат за хартиени кърпички и ми я дава. Какво да я правя? Да избърша пода? Той си хваща носа с два пръста и ме поглежда. Аха. Да си издухам носа. Издухвам си носа, той ми се хили приятелски. Това с измъчването мога съвсем да си го избия от ума. Но какво да правя с кърпичката? Шаря търсещо с поглед по пода. Цялата патрулка е постлана със сив линолеум, същият като в коридорите към училищната спортна зала. И мирише малко като там. На пот, пикня и линолеум. Виждам Волков, нашия учител по спорт, да хвърчи по анцуг през коридора, седемдесетгодишен, добре трениран: Хайде, момчета! Хоп, хоп! Шумът от отривистите му стъпки по пода, далечен кикот от момичешката съблекалня и погледът на Волков нататък. Виждам високите прозорци, пейките, халките, на които никой никога не висеше. Виждам Натали и Лена и Кимбърли да влизат в залата през страничния вход. И Татяна с нейния зелен анцуг. Виждам размазаното й отражение върху пода на залата, блестящите панталонки, които сега носят всички момичета, тениските им. И че отскоро половината от тях играят гимнастика по дебели пуловери и че поне три винаги имат медицинска бележка. Гимназия Хагесиус в Берлин, осми клас.


- Мислех, че петнадесет, казвам и полицаят поклаща глава.

- Неее, четиринадесет. Четиринадесет. Какво става с кафето, Хорст?
- Развалено е, казва Хорст.

"Искам да говоря с адвоката си."

Вероятно това изречение би трябвало да кажа сега. Това е правилното изречение в правилната ситуация, както всеки знае от телевизията. Лесно е да се каже: Искам да говоря с адвоката си. Тези сигурно ще се пукнат от смях. Проблемът е, че нямам никаква идея какво значи това изречение. Когато кажа, че искам да говоря с адвоката си и те ме питат: „С кого искаш да говориш? С адвоката си?” – какво трябва да им отговоря? Никога в живота си не съм виждал адвокат, а и нямам за какво ми е такъв. Дори не знам дали адвокат е същото като граждански адвокат. Или като прокурор. Нещо като съдия, предполагам, само че е на моя страна и разбира от закони повече от мен. Но от закони повече от мен разбира практически всеки в това помещение. Всеки полицай най-вече. И аз разбира се можех да ги питам. Но се хващам на бас, че ако питам по-младия, той ще се обърне към колегата си и ще извика: „Хей, Хорст! Хоршти! Ела тук. Нашият герой пита дали му е нужен адвокат. Виж го само. Окървави ни целия под, подмокри гащите като шампион и – иска да говори с адвоката си!” Хахаха. Разбира се тогава ще умрат от смях. И си мисля, че и без това съм достатъчно зле, за да се оставя да ме вземат за мезе. Станалото – станало. По-лошо няма да стане. И адвокатът нищо не може да направи. Защото да отрича натворените от нас лайна може да се опита само някой малоумен. Какво трябва да кажа? Че цяла седмица съм си лежал край басейна, питайте чистачката? Че свинските части са паднали като дъжд от небето?

Наистина не мога да направя вече нищо. Мога да се удрям чело към Мека и да се наакам в гащите, но иначе нямам много възможности пред себе си.

По-младият, който всъщност изглежда супер мил, клати глава и повтаря: „Петнадесет, глупости. Четиринадесет. От четиринадесет вече си подсъдим.”


Може би сега би трябвало да изпитвам чувство на вина и съжаление и всичко, но казано честно, не изпитвам абсолютно нищо. Само силно ми се върти главата. Почесвам се отдолу по прасеца. Само че там, където преди беше прасецът ми, сега няма нищо. По ръката ми остава виолетова линия слуз. Това не е
моята кръв, бях им казал, когато ме попитаха. Имаше достатъчно чужда слуз по улицата, за която да се притеснява човек и аз наистина мислех, че това не е моята кръв. Но ако това не е моята кръв, къде по дяволите е прасецът ми, чудя се?


Вдигам си крачола и поглеждам отдолу. После имам точно секунда, за да се учудя. Ако трябваше да гледам това на филм, със сигурност щеше да ми стане лошо, мисля си, и сега наистина ми става лошо, в тази патрулка на пътната полиция и това е по някакъв начин успокояващо. В един кратък миг виждам как отражението ми от линолеума се приближава, после чувам трясък и ме няма.


2

Лекарят отваря и затваря уста като шаран. Минават няколко секунди, докато излязат думи. Лекарят крещи. Той крещи на дребната жена. Тогава се намесва униформеният, със синя униформа. Един полицай, когото още не познавам. Той се обяснява нещо на лекаря. Откъде изобщо знам, това е лекар? Има бяла престилка. Значи можеше да бъде и пекар. Но в джоба на престилката си носи метално фенерче и нещо за слушане. А пекарят какво ще прави с нещото за слушане, ще преслушва хлебчета ли? Та този лекар сочи към главата ми и крещи. Опипвам под завивката, където са краката ми. Те са голи. Но не са опикани или кървави. Къде съм, да му се не види?

Лежа по гръб. Горе всичко е жълто. Поглеждам встрани: високи, тъмни прозорци. От другата страна: бяла пластмасова завеса. Болница, бих казал. Пасва и към лекаря. И разбира се, дребната жена също носи престилка и един бележник. И коя болница, може би „Шарите” (прочута болница в берлин от началото на 18-ти век – бел.прев.)? Неее, нямам идея. Пък и не съм в Берлин. Ще питам, мисля си, но никой не ми обръща внимание. Защото на полицая не му харесва да му крещят и той също крещи, но тогава лекарят започва да крещи по-силно – и тогава, интересно, човек разбира чия дума тежи повече. Определено тук тежи думата на лекаря и не на полицая и аз съм толкова изтощен, а също така някак щастлив и уморен, вътрешно сякаш целият съм тапициран с щастие и отново заспивам, без да кажа и дума. Щастието, става ясно по-късно, се нарича валиум. Раздават го в големи спринцовки.


Когато се събуждам следващия път, наоколо е светло. В големите прозорци грее слънце. Някой нещо дращи по петите ми. Аха, пак някакъв лекар, този път е друг, и с него също има медицинска сестра. Няма полицаи. Само че това дращене по петите ми, то не е приятно. Защо дращи така този?

- Събуди се – отбеляза медицинската сестра. Немного духовито.

- А, аха. – Лекарят ме поглежда. – Как се чувстваш?

Искам да кажа нещо, но от устата ми излиза само: Ухххх.
- Как си? Знаеш ли как се казваш?
- Ухххх-ха.


Що за въпрос е това? Да не ме мислят за куку? Поглеждам лекаря и той ме поглежда и после се навежда над мен и ми свети в очите с джобно фенерче. Разпит ли е това? Трябва да призная името си или? Това да не е болница за изтезания? И ако да, ще бъде ли този така любезен да спре да ми вдига клепачите или поне да се направи, че отговорът ми го интересува. Във всеки случай, аз не отговарям. Защото докато още обмислям дали трябва да кажа Майк Клингенберг или просто Майк или Клинге или Атила, краля на хуните (това казва баща ми винаги, когато е стресиран, защото цял ден е получавал само черни вести като Йов; тогава пие два Ейгамайстер-а и се представя по телефона като Атила, краля на хуните), та докато още обмислям дали изобщо да кажа нещо и дали не е по-добре в тази ситуация да си спестя какъвто и да е отговор, лекарят отново говори нещо за „четири от тези” и „три от тези” и аз отново заспивам.


...


5

Никога не съм имал прякор. Имам предвид в училище. Но и иначе не. Името ми е Майк Клингенберг. Майк. Не Майки и не Клинге и всички останали глупости също не, винаги само Майк. Освен в шести клас, тогава за кратко се казвах Психо. Това също не е супер яко, да се казваш Психо. Но и това не продължи дълго, и после пак се казвах Майк.

Когато човек няма прякор, за това може да има две причини. Човек или е безкрайно скучен и затова не получава прякор, или няма никакви приятели. Ако можех да си избера едно от двете, бих предпочел да нямам приятели, отколкото да съм безумнои скучен. Защото когато човек е скучен, той автоматично няма никакви приятели  или само приятели, които са скучни като него.


Има обаче и една трета възможност. Може човек да е безумно скучен
и да няма никакви приятели. И боя се, че точно това е моят проблем, Във всеки случай откакто Паул се премести. Паул ми беше приятел от детската градина и ние се срещахме всеки ден, поне докато неговата мегагадна майка реши, че предпочита да живеят извън града.


Това се случи горе-долу по времето, когато влязох в гимназията и това никак не улесни нещата. След това почти не съм виждал Паул. Това си беше половин околосветско пътешествие с градската железница извън Берлин и после още шест километра с велосипеда. Освен това Паул доста се промени, откакто живееше извън града. Родителите му се бяха развели и тогава той съвсем беше откачил. Имам предвид, наистина откачил. На практика Паул живее в гората с майка си и гъбясва. Той винаги е имал тази тенденция да се превръща в гъба. Човек все трябваше да го сръчка, за да се размърда. Но там в пустошта нямаше кой да го ръчка и той беше съвсем гъбясал. Ако си спомням правилно, съм го посещавал най-много три пъти. И всеки път беше толкова депресиращо, че повече не исках да ходя там. Паул ми показа къщата и градината и гората и една вишка в гората, на която той седи винаги, за да наблюдава животните. Само че там нямаше никакви животни. Веднъж на два часа прелиташе по някой врабец. За това той си водеше и дневник. Това се случи в началото на годината, когато излезе GTA IV, но това вече въобще не интересуваше Паул. Само този добитък. Един цял ден трябваше да седя с него на вишката му и дори на мен ми стана супер тъпо. Веднъж даже тайно прелистих дневника му, за да видя какво още има вътре, защото имаше още доста работи. Имаше неща за майка му и неща, писани с таен шрифт и имаше рисунки на голи жени, ужасни рисунки. Нищо против голите жени, те са страхотни. Но тези рисунки не бяха страхотни, те бяха само мегагадни и между тях с красив почерк изписани наблюдения на животни и на времето. Накрая Паул беше видял глигани и рисове и вълци, вълци с въпросителен знак, и аз му казах: „Тук сме на края на Берлин – рисове и вълци, сигурен ли си?” Той ми изтръгна дневника от ръцете, сякаш аз бях ненормалният. И след това не се виждахме вече толкова често. Това стана преди три години. А някога беше най-добрият ми приятел.


След това в гимназията в началото не се сближих с никого. Никога не съм бил страшно добър в сближаването. И това никога не е било голям проблем за мен. Докато не дойде Татяна Козич. Или докато я забелязах. Защото Татяна внаги беше в нашия клас. Но аз я забелязах едва в седми клас. Защо, нямам идея. Но в седми клас само тя ми беше в главата и тогава започна цялата мъка. И сега постепенно би трябвало да започна да описвам Татяна. Защото иначе всичко, което се случва после ще остане неразбираемо.


Първото име на Татяна е Татяна, а фамилията – Козич. Тя е на 14 години, висока е 1.65 и фамилията на родителите й също е Козич. Как са техните имена не знам. Те идват от Сърбия или Хърватска, във всеки случай затова имат тази фамилия и живеят под наем в бяла къща с много прозорци – хопала, тропала. Вече е ясно: мога да си дрънкам до безкрай, но всъщност изобщо не знам за какво говоря. Аз въобще не познавам Татяна. Знам за нея нещата, които знае всеки, който учи с нея в един клас. Знам как изглежда, как се казва и че е добра по спорт и английски. И т.н. Че е висока 1.65 знам от деня на училищния преглед. Къде живее знам от телефонния указател и повече не знам. Логично можех да опиша съвсем точно външния й вид, гласа й, косите и всичко. Но мисля, че това е излишно. Защото всеки може да си я представи как изглежда: тя изглежда супер. И гласът й е супер. Изобщо като цяло тя е супер. Така може да си го представи човек.


9

- Откраднахме кола - каза Чик. - А сега трябва да откраднем и бензин.

Той духна в един огромен маркуч, като не сваляше поглед от момичето.

Тя го бомбардира с още към сто ругатни.

- Ясно беше, тъпаци такива. Още като ви показах тая гадост. Е, типично. Правете квото знаете.

Обърса си с ръкава цялото лице и седна с дървената си кутия на една гума от трактор. Аз вдигнах намерения маркуч от душ над главата си – хайде, Чик, отиваме си. С тубата и три маркуча поехме обратния път.

- Какво ще правите с това наистина? – извика момичето след нас.

- Прекаляваш.

- Имате ли нещо за ядене?

- Така ли изглеждаме?

- Изглеждате като тъпаци.

- Повтаряш се.

- Имате ли кинти?

- За теб, или?

- Без мен нямаше да ги намерите никога.

- Заври си един... знаеш къде.


Чик и момичето продължаваха да се дърлят, дори и след като едва се чуваха. Той все се обръщаше, за да й изкрещи нещо обидно, а тя крещеше обратно към него от върха на бунището. Реших, че по-добре е да не се меся.


Но тогава тя изведнъж хукна към нас. И някак си, като я гледах
как тича подире ни, в мен се породи странно чувство. Обикновено момичетата не могат да тичат или само смешно подмятат крака. Но тази можеше. Така тичаше с кутията в ръце, сякаш беше въпрос на живот и смърт. Не че наистина изпитвах страх от нея, като я видях как се стрелна към нас. Но все пак ми беше... плашеща.


- Гладна съм, каза и застана пред двама ни, едва дишаща. При това ни гледаше, все едно гледа телевизия.

- Отзад има къпини, отвърнах.

Тя направи с показалеца кръг около устните си и каза: „А пък аз мислех, че сте педали. Заради червилото тук.”


Чик и аз продължихме напред и Чик още веднъж ми прошепна, че тази не е с всичкия си.

Но не стигнахме далеч и пак я чухме да крещи:

- Хей, викаше тя.

- Какво хей?

- Къде са? Къпините, мой човек? Къде са къпините?  


 

 

След тази книга човек гледа на света с други очи.

Ролинг Стоун


Човек се смее много, докато чете „Чик”, но също толкова често се разчувства, понякога до сълзи. „Чик” е книга, която прави възрастните по детски щастливи и която човек може да подари на връстниците на главните герои по всеки повод. А и вече се разчу, че по всяка вероятност ще се нареди до класиците.  

Зюддойче Цайтунг









Гласувай:
2



1. germantiger - ...
20.12.2016 22:33
Има и друг поглед...

това е книга за убиваната с ова ация "германия"

германия след 1945г. няма това е ментегермания с ментегерманци

ГЕРМАНСКОТО ЗНАМЕ ЧЕРНО-ЧЕРВЕНО-ЖЪЛТО ЗНАЧИ:ОТ МРАК КЪМ СВЕТЛИНА-ЧРЕЗ КРЪВ!!!

"Германия"-няма такава "държава"-
Държава в столицата на която има бетонен мемориал на еврейте
Държава в която нямат право да се гордеят с нищо след 1813г. и 1815г.
Държава в която има паметници на кирилица на армията която изнасилва-Съветската
Държава в която се пускат филми като горкия редник Райън в които чужди избиват германци по „германски” телевизии
Държава в която театрите се правят от чужденци, държава в която всичко което е негерманско се протектира и изтиква напред
Държава в която водят децата от малки в концлагери да им внушат чувство за вина-да ги възпитават в срам, колко зли са били дедите им!

АЗ МРАЗЯ ЧАСТ ОТ ВАС БЪЛГАРИТЕ И РУСНАЦИТЕ И ИМАМ ПРИЧИНИТЕ ДА ВИ МРАЗЯ

1. МОЙ ПРАДЯДО Е УБИТ БЕЗ СЪД И ПРИСЪДА ОТ КОМУНЯГИТЕ, ДО ДНЕС НЕ МУ СЕ ЗНАЕ ГРОБА – нейде в Кюстендилско!

2. МОЙ ДЯДО Е СЪДЕН ОТ НАРОДНИЯ СЪД – оправдан е благодарение на единствената уважавана (от мен) комунистка – Валя Вичева.

3. ФАМИЛИЯТА НА ГЕРМАНСКАТА МИ РОДА Е ПРОМЕНЕНА ОТ GOTTLIEB НА БОГОЛЮБОВИ – макар това в превод да е „равнозначно”.

4. ИМЕТО НА МАЙКА МИ (тогава бебе) СЪЩО Е ПРОМЕНЕНО!

5. Проблема с намиране на работа и „наблюдение” на роднините ми в няколко поколения беше практика и ежедневие.

6. Лично за мен – сега няма да „драматизирам”, друг път съм споменавал!

тази книга, не е "моята" книга и никога няма да бъде
цитирай
2. lililota - Много ми е интересно...
21.12.2016 20:29
какво предизвика тази емоционална буря от горчиви емоции. Комунизмът е споменат веднъж, и супер неутрално... Нима споменаването на комунизма по неутрален начин е национално предателство? В момента дори не мога да си спомня какво точно пишеше в книгата за него, макар че съм сигурна, че нямам как да е било възхвала.
цитирай
3. germantiger - ...
21.12.2016 21:10
Смъртта на Германия - демографска, културна и нравствена

имам пълното право да се дразня и нещо повече - да НЕ приемам демографското убийство на германците

защо трябва германските деца да решават проблемите си с разговор, а руските в германия биейки другите

защо германските майки могат след 17-18.00 да не ползват детските "катерушки", а мигрантските да седят там до късни зори

защо Швайнщайгер трябва да остави Зара Бранднер и да бъде със сръбската Анна Иванович...

ааа, да! защото германия успешно бива убивана
цитирай
4. germantiger - ...
21.12.2016 22:22
Предпочитам Ерих Кестнер, Оттфрид Пройсслер с резерви и дори днес Майа фон Фьогел, не предложеното от вас!

Предполагам ако днес се наложеше на Луиза Мей-Олкътт, на Сюзън Кулидж, на Лора Ингллз-Уайлдър, на Сюзън Къмминз, на Сесисли Уиттс да пишат, то щяха да бъдат принудени да словоблудстват за поредните негермански, неамерикански и неканадски в смисъл на англо-саксонски деца, но задължително за мигрантски.
цитирай
5. lililota - В едно съм сигурна:
28.12.2016 00:31
между "Чик" и пълните Ви с ирационална омраза послания Кестнер би предпочел "Чик".
цитирай
6. venercheto - за книгата не знам още,
18.07.2017 11:08
но филмът е прекрасен. Фати Акин пак не разочарова, а след вдъхновяващия откъс, който ти ни представи, тръгнах да си я поръчвам онлайн. :) Ще я прочета!
Благодаря ти за подаръка, Лил :*
цитирай
7. marrta - Интересно ми беше,
02.01.2018 20:47
ваш ли е превода? Книгата излязла ли е на български?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lililota
Категория: Политика
Прочетен: 475418
Постинги: 134
Коментари: 248
Гласове: 440
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031